— Е, това вече ми звучи добре. Обаче хаосът на Земята няма да попречи на запушването на отворите.
— Има само един начин да се спре всичко — каза мрачно (и заплашително) д-р Бактерия. — Трябва да се убие кралят. Това е.
— Звучи ми твърде войнствено.
— Мога да го направя само с едно ръкостискане. Да речем, синя пъпка. Или холера.
— Точно така — Реймънд се облегна на стола. — Но какво ще постигнем с това? Дори да го убием, а аз не съм склонен да убивам когото и да било, той вероятно ще бъде заменен от друг крал. Това няма да реши проблема. Не. Я почакай, може пък да го реши.
— Той има идея — професор Мерлин изръкопляска. — Виждате ли. Нали ви казах, че ще измисли нещо. Говори, захарче, думай, златно мое момче. Хайде да си сверим часовниците.
— Просто ми мина една мисъл. Ако тези суперусъвършенствани програми могат да заблудят хората на Земята, те могат да избудалкат и жителите на Рай, нали така?
— Могат да избудалкат всеки. Само не трябва да ги докосваш.
— А никой не се докосва до краля, нали?
— Никой.
— Ето на! — каза Реймънд.
— Какво „на“? — попита професор Мерлин.
— Ти пък сега!
— Моля?
Реймънд въздъхна.
— Да предположим, че стигнем до Земята и тайно видим сметката на краля или го отвлечем, или нещо подобно. После го заменяме с холограма. И тази холограма казва на хората си: „Нека не затваряме отворите на полюсите. Нека заживеем в мир с нашите братя от вътрешната Земя. Нека сложим началото на нов златен век на любов и разбирателство. Нека им предадем нашите познания и…“
— Извинете ме, но аз ще взема да похапна малко — каза г-н Аквафагоцит. — Някой да иска суши?
Професор Мерлин се ухили до уши.
— Триста дяволи! Реймънд е прав. Планът му е рожба на вдъхновението.
— Да, но трябва все пак да се доберем до краля.
Професорът се замисли върху това.
— Би могъл да отидеш сам през нощта — предложи той.
— Не — каза Реймънд.
— Тогава вземи със себе си и д-р Бактерия.
— Не — каза д-р Бактерия.
— Тогава вземи онези двеста воини.
— Не — каза Реймънд. — Но мисля, че знам какво трябва да направим.
— Това никак не ме изненадва, славни богатирю.
— Ще дадете представление.
— Ще дадем какво?
— Ами, представление. Като това, което изнесохте пред Великия херцог. Можете да предложите да играете пред краля. — Реймънд се усмихна. — Той би трябвало да има рожден ден тия дни, не мислите ли?
— Аха — каза мрачно професорът.
22
В Бремфийлд цареше оживление. Беше вече десет и половина и кръчмите бяха отворени.
Във „Веселите градинари“ беше фрашкано с народ. Но днес тук не се бяха събрали обикновените сутрешни пройдохи, а представители на националната преса. Анди имаше много работа зад тезгяха и думата „Чудесно“ почти не слизаше от устата му. Фактът, че неизвестна терористична група беше освободила Касапина от Бремфийлд, бе придал на случая невероятна пикантност. Блюстителите на морала се нахвърляха да интервюират всеки, който си падаше по психиката на психаря.
Броят на подобните личности значително набъбна от наличието на цял харем кокетки, които бяха чели, че журналистиката се прави с тлъсти чекове, и горяха от желание да продадат на пресата едно-две сензационни заглавия, най-популярното измежду които беше: „Саймън такъв, какъвто го познавах — спомени на годеницата му, която го обичаше“.
Непрекъснато се вдигаха и се сваляха чаши, чуваха се наздравици, а чекмеджето на касовия апарат постоянно тракаше.
— В бара бяхме само двамата — разказваше Пол на един репортер с бележник в ръка. — Само аз и Касапина. Атмосферата беше толкова сгъстена, че можеше да се реже с нож. Аз осведомих полицията за местонахождението му. И мисля, че най-голямата заслуга за залавянето му е моя. Между другото, познавате ли човека, който ви съставя кръстословиците?
— Ами, да — споделяше обинтованият полицай Дерек с един друг репортер с бележник в ръка. — Бяха шестима въоръжени мъже. Не, не шестима съоръжени, а шестима въоръжени мъже. Съпротивлявах се отчаяно, но някой ме удари и загубих съзнание, а през това време са го освободили. Предложение да бъда награден за храброст ли? Да, говори се за нещо такова. Някаква монахиня да е бягала с терористите ли? Не, не съм виждал никаква монахиня.
В „Бремфийлд Армс“ атмосферата беше по-спокойна. Но тъй като ставаше въпрос за „Бремфийлд Армс“, все пак най-добре беше атмосферата там да се измерва с уреди за дълбочинно проучване или каквито са там океаноложките им еквиваленти.
Черният Джек се беше сгушил зад тезгяха си, а в едно отдалечено мръсно ъгълче на бара двама мъже в сиво се бяха надвесили над куп листове, напечатани на машина.