Фредерик Бегбеде
Най-Великият Жив Френски Писател
Париж е малък град: винаги съм знаел, че рано или късно ще Го срещна. И въпреки това, като всички дълго очаквани събития, срещата ми с Най-Великия Жив Френски Писател изобщо не протече, както си бях представял. Да си призная, изобщо не бях очаквал да се запозная с него в канавката на улица „Пренсес“. По-късно научих, че в това нямало нищо удивително, но тогава все още бях наивен като пъпчив юноша.
Най-Великият Жив Френски Писател лежеше в локвата и по всичко личеше, че виновен за това не е Русо1. Ако трябва да се дири виновник, то най-вероятният е Джони Уокър. В опиянението на Най-Великия Жив Френски Писател нямаше нищо патриотично.
Той си мърмореше нещо под носа. Наведох се и допрях ухо до устата му: по всяка вероятност беше жаден. Помогнах му да се изправи. Слава Богу, улица „Пренсес“ разполага с много питейни заведения, отворени в този късен час. За разлика от неповторимата за нашата литература музикалност на неговия слог, Най-Великият Жив Френски Писател тежеше цял тон. Влязохме в „Тони“ и той се строполи на първия стол.
За нещастие столът беше вече зает и се наложи Тони да се намеси, за да предотврати едно напълно основателно спречкване. Възползвах се, за да помоля за чаша вода и аспирин.
По онова време не познавах добре писателите. Ала в крайна сметка човек се учи от грешките си. Затова се наложи да използвам чашата вода, за да освежа потното си лице. Трябваше да се сетя, че човек не бива да се прави на доктор посред нощ по улиците на „Сен-Жермен-де-Пре“. Без съмнение бях здравата прекалил с вежливостта. Разбрах, че думата „жажда“ в устата на Най-Великия Жив Френски Писател си има точно определено значение. За да поправя грешката си, реших да го придружа в неговия славен път.
Получи се обиколка, каквато никога след това не съм преживявал.
Живнал от една мастика без вода при Тони, Най-Великият Жив Френски Писател ме увлече в своето вихрено препускане. Опустошихме последователно всички бистра по улиците „Гизард“ и „Канет“. „Напред!“, „На абордаж!“ — бяха бойните му викове, които непреодолимо ми напомняха героя на един от неговите прочути романи. Не след дълго нощта се превърна във върволица смътно проблясващи светлини и далечни смехове, които се въртяха в кръг все по-бързо и по-бързо, подобно полилеите във виенските салони, когато там танцуват валсове от Щраус, а пяната от шампанското ви плиска в лицето, сълзи по една отминала епоха, а ти пееш и танцуваш още и още, за да забравиш своята любов и живота, който отлита безвъзвратно.
С една дума, нещата около мен започваха да ми се губят. И точно в този момент се случи нещо непонятно. Най-Великият Жив Френски Писател се нахвърли върху група млади ръгбисти, насядали на бара в „Рубенс“ на улица „Мазарин“. Той започна да ги дърпа за яката и да ги обсипва с обиди. Много скоро реверите спортисти престанаха да се шегуват и заблъскаха нашия човек. Той се противеше и продължаваше да ги нарича педали, шибаняци, тъпанари и дрисльовци, така че мелето бързо премина в юмруци по мутрата, ритници в корема и ташаците, удари с глава по носа.
Бях намерил прикритие в ъгъла на бара и това ми даде възможност да видя как четирима от ръгбистите се опитаха да строшат предното стъкло на една кола, използвайки за целта главата на Най-Великия Жив Френски Писател.
Щом ядът им попремина, аз се втурнах да му помогна. Изобщо не бяха го щадили. От двете аркади на веждите му и от носа му струеше кръв. Окосмената част на черепа също бе окървавена, а освен това му липсваха два зъба. Запитах го какво го е накарало да се заяде с тази банда грубияни. Вместо отговор той повърна върху панталона ми. Внезапно се почувствах много изморен. Междувременно Най-Великият Жив Френски Писател заспа на коленете ми.
Взех се в ръце, вдигнах него на ръце, а сетне го метнах на гръб. Слава Богу, аптеката в дрогерията „Сен-Жермен“ още беше отворена. Госпожицата, която осигуряваше нощното дежурство, придоби странно изражение на лицето, когато ни видя да влизаме, мен, висок, мършав и мъртво пиян, с подгизнал от повръщано и от кръв панталон, и Най-Великия Жив Френски Писател върху крехките ми рамене. Въпреки изтощението си, намерих сили да й обясня, че този прославен човек е бил зверски малтретиран и че трябва спешно да му бъде оказана първа помощ. Тя го положи на пода и започна да промива разбитото му лице с деветдесетградусов спирт.
Най-Великият Жив Френски Писател нададе рев от болка, което според мен би могло да му бъде простено. Това не се отнасяше обаче за жеста, с който разтвори блузата на младата сестра самарянка и започна да хапе до кръв гърдите й. Това си беше доста странен начин да изрази своята признателност към някого, който само се опитва да дезинфекцира раните му.