Канех се да се намеся и да отърва девойката, когато забелязах върху устните й красноречива усмивка: очевидно това й харесваше! Яхнала Най-Великия Жив Френски Писател, хитрушата вече търкаше окървавения му нос с вълната между краката си (вместо да използва за целта хигроскопичен памук). Вече нищо не разбирах. Излязох на чист въздух в момента, когато блузата й прелетя над касата и се приземи върху щанда „Четки за зъби“.
Когато се върнах, двамата пушеха от една цигара, а тя му помагаше да оправи възела на вратовръзката си. Най-Великият Жив Френски Писател изглеждаше в пълна форма. Щом ме съзря, той се изправи със скок и се втурна срещу ми с вик: „Крадец! Дръжте го! Този ми отмъкна портфейла!“ Хукнах колкото ми държат краката, но той успя да се метне върху мен с кикот и започна да обяснява, че това било начин да се измъкне от сестрата, за да можем да продължим нашата обиколка, тъй като нощта едва сега започвала. Самият аз не бях чак толкова въодушевен, но на човек не му се случва всеки ден да прекара нощта с подобна личност. Затова се съгласих да го придружа, обещавайки пред себе си, че вече няма да близна алкохол.
Този път обиколката беше величествена, грандиозна и гротескна. Най-Великият Жив Френски Писател непрекъснато избухваше в заразителен смях и отвсякъде валяха поздравления, овации и прегръдки. Дори (и особено) президентът на републиката не би могъл да мечтае за подобен прием. Баровете се редуваха един след друг, докато ние възторжено ги изреждахме. Аз очевидно се отказах от поетия пред самия мен нелеп ангажимент и правех компания на Великия мъж в пиенето. Въпреки всичкото ми възхищение нищо човешко не ми бе чуждо и от пеенето с все сила гърлото ми бе пресъхнало.
Нищо не бе в състояние да ни спре. Катерехме се по масите, за да възпламеняваме тълпата, отрупвани с приветствия, предлагахме ризите си на непознати или пък пръскахме момичетата с шампанско. Поред се качвахме един-друг на раменете, за да открием в далечината следващото пристанище, подобно наблюдатели на пиратски кораб, които дирят на хоризонта поредната си жертва. Точно така. Най-Великият Жив Френски Писател и моя милост бяхме един Пиян кораб2.
След безкрайни безумства нашият Пиян кораб бе изхвърлен у „Кастел“, нещо като частен залив, където съдържателят при случай умееше да проявява разбиране към закъсалите корабокрушенци. Чашите непрекъснато си оставаха пълни, въпреки ожесточението, с което ги изпразвахме. Мисля, че точно в този момент реших да встъпя на Литературното поприще. Тогава бях млад и още не носех на пиене.
Внезапно Най-Великият Жив Френски Писател стана мрачен. Току-що бе влязла жена му в компанията на един млад моден автор. Последният бе член на групата на „неоветераните“, братство, отдадено на пиршества и литература, което гравитираше около неколцина издатели (Льо Ресиф, Ла Табл д’От) и едно ново списание, наречено Шан-з-Елизе. Щом разпозна Най-Великия Жив Френски Писател, на младия автор му премаля от възхищение и той се втурна с протегната ръка. Ръката така и остана протегната във въздуха. Лично аз се разтревожих, защото усетих надвисването на нова драма. Поне веднъж предчувствието не ме излъга.
Когато линейката на Бърза помощ откара онова, което бе останало от младия автор, Най-Великият Жив Френски Писател и жена му продължаваха да танцуват слоу, скубейки се взаимно. Аз през това време опразвах чашите, като в същото време се опитвах да прочистя ума си. Всичко бе станало толкова бързо. Трябваше ли всяка вечер да преживявам едни и същи приключения, за да стана писател? Не можеше ли от време на време да прекъсвам? Творчеството наистина ли бе неразривно свързано с разрушението? И все неща от този род.
Накрая съм заспал.
Най-Великият Жив Френски Писател умря няколко месеца по-късно. Това се случи преди десет години. И до днес продължавам да се питам как е успявал той да съчетае тези две дейности: да пише и да живее.