Рей Бредбъри
Най-високият клон на дървото
Често си спомням името му, Хари Хандс, изключително злополучно име за четиринайсетгодишно момче в девети клас през 1934-та или през която и да е друга година, като се замисли човек. Всички го наричахме „Косматите ръце1“. Той се преструваше, че не го забелязва, стана арогантен и язвителен и гледаше на нас като на тъпи селяндури, както и ни наричаше. Но навремето не разбирахме, че такъв са го направили нашите подигравки.
Често си спомням и как панталоните му бяха закачени на едно дърво. Не съм го забравял и за месец от живота си. Не мога да твърдя, че си го спомням всеки ден, няма да е вярно. Но поне дванайсет пъти годишно си представям как Хари тичаше и ние, останалите деветокласници го следвахме, начело със самия мен, панталоните му висяха във въздуха, закачени на най-високия клон, всички се смеехме на площадката, от прозореца се надвеси учител и заповяда някой от нас, защо не аз, да се покатери и да ги свали.
— Не си правете труда — целият изчервен каза Хари Хандс, застанал пред нас по боксерки. — Мои са. Аз ще си ги сваля.
И се покатери на дървото, като едва не падна, стигна до панталоните си, но не ги обу, а само остана вкопчен в дънера и когато всички се събрахме отдолу, като се ръгахме с лакти, сочехме го и се смеехме, просто ни погледна със странна усмивка и…
… се изпика.
Точно така.
Прицели се и се изпика.
Ние възмутено избягахме, но никой не искаше да се покатери и да го смъкне долу, защото когато започнахме да се връщаме, като бършехме лицата и раменете си с носни кърпички, Хари ни извика:
— На обед изпих три чаши портокалов сок!
И ние знаехме, че има още боеприпаси, затова стояхме на десетина метра от дървото и крещяхме евфемизми вместо обиди, както ни бяха учили родителите ни. В крайна сметка, това бе в друго време, през друга епоха и правилата се спазваха.
Хари Хандс не си обу панталоните, нито пък слезе долу, въпреки че директорът излезе и ни заповяда да се махнем. Ние се отдалечихме и го чухме да вика на Хари, че пътят вече е свободен и може да слезе. Но Хари Хандс поклати глава: как ли не! И директорът стоеше под дървото, и ние му извикахме да внимава, защото Хари е въоръжен и опасен, и чул това, директорът припряно отстъпи назад.
Е, с една дума, Хари Хандс изобщо не слезе долу, поне ние не го видяхме да слиза, и всички се отегчихме и се прибрахме вкъщи.
По-късно някой ни каза, че слязъл по залез-слънце или в полунощ, когато наоколо нямало никого.
На следващия ден на дървото нямаше никого и Хари Хандс изчезна завинаги.
Никога не се върна. Дори не дойде да се оплаче на директора. Не се появиха и родителите му, нито пък пратиха жалба. Не знаехме дали е жив и в училище не можеха да ни кажат, затова нямаше как да го потърсим, навярно с далечната мисъл, че би трябвало да се извиним и да го помолим да се върне. И без това знаехме, че няма да се съгласи. Стореното от нас беше ужасно и той никога нямаше да ни прости. Дните минаваха, Хари Хандс не се появяваше и повечето от нас нощем лежахме в леглата си и се чудехме как бихме се чувствали ние, ако някой ни хвърли панталоните на най-високия клон на някое дърво пред очите на Господ и всички останали. Това предизвика много неочаквано мятане под завивките и мачкане на възглавници, признавам. И оттогава не можехме да гледаме към онова дърво повече от няколко секунди, без да извърнем очи.
Дали някой от нас се бе замислял за ужасните последици? Дали се бяхме сещали за очевидното: че може да е паднал в полунощ, за да го открият със счупени кости призори? Представяхме ли си, че може да е скочил нарочно, постигайки същия страшен резултат? Идваше ли ни наум, че баща му може да е загубил работата си или майка му да се е пропила? Не се измъчвахме от всичко това или ако се измъчвахме, си държахме устите затворени, за да запазим в тайна безмълвните си угризения. Гърмът, както знаете, идва тогава, когато мълнията се изсмуче в самата себе си и изръкопляска с нажежен до бяло въздух. Хари Хандс, чиито родители никога не видяхме, изчезна в тътена на гръм — гръм, който чувахме единствено ние, дребните престъпници от девети клас, докато вечер очаквахме бавещия се сън.
Това бе лош край на една хубава година. Всички ние преминахме в гимназията и когато след няколко години минавах покрай училищния двор, видях, че дървото се е разболяло от нещо и са го отсекли. Това ме изпълни с облекчение. Не исках някое бъдещо поколение да бъде изненадано от призрака на чифт панталони там горе, хвърлени от стадо маймуни.
Но аз изпреварвам разказа си.
Защо, питате вие, защо сме се отнесли така с Хари Хандс? Дали е бил някакъв свръхзлодей, заслужил нашето християнско възмездие, нещо като полуразпване, за да ужасим съседите и да съсипем историята на училището, така че в аналите на времето хората да казват: „Хиляда деветстотин трийсет и четвърта, това не беше ли годината, в която…“ Можете да попълните многоточието с „Гледай, мамо, няма панталони, няма го Хандс“.
1
От английската дума „hairy“ (космат), която се произнася приблизително като името Хари, и „hands“ — ръце. — Бел.пр.