Какво толкова огромно престъпление бе извършил Хари?
Познат случай. Нещо, което може да се види всяка година във всяко училище, навсякъде по едно или друго време. Само че нашият случай беше далеч по-зрелищен.
Хари Хандс бе по-умен от всеки в цялото училище.
Това беше първото му престъпление.
Второто, още по-ужасно от първото, бе, че той изобщо не го криеше.
Това ми напомня за един мой приятел актьор, който преди няколко години спря пред дома ми с чисто нов свръхмощен дванайсетцилиндров „Ягуар“ и извика: „Пръсни се от яд!“
Е, Хари Хандс всъщност беше дошъл в нашето училище някъде от Изток — нима всички не идваме оттам? — и още от първия ден ни бе размахал пред носа коефициента си на интелигентност. И през цялата година от след закуска до последния следобеден звънец ръката му беше постоянно вдигната, човек можеше да закачи знаме на нея, а гласът му настояваше да го чуят и по дяволите, ако не бе прав, когато учителят му кимнеше. През онзи ден под езиците ни се събра много колективна жлъч. Цяло чудо беше, че не му съдрахме всички дрехи още от самото начало. Забавихме се, защото в спортния салон той си сложи боксьорските ръкавици и разкървави три от четири носа преди учителят по физическо да ни нареди да излезем навън и да направим шест обиколки на квартала, за да се успокоим.
И Господи, когато правехме петата обиколка, задъхани и с вкус на кръв в устата, ето че се появи Хари Хандс, свеж като краставичка, и спокойно ни изпревари, като направи още един кръг около квартала, за да докаже, че е неуморим.
До края на втория ден той нямаше никакви приятели. Никой дори и не се опита да се сприятели с него. Беше намекнато, че ако някой се осмели, следващия път, когато правим обиколки и учителят не ни вижда, ще му разкажем играта.
Така че Хари Хандс идваше и си отиваше сам с вида на жаден читател на книги и нещо повече, на човек, който помни книги, не забравя нищо и е готов да предложи информация, ако някой млъкне или се запъне.
Дали Хари Хандс предусещаше разпването си? Дори да е така, той усмихнато посрещаше тази перспектива. Винаги се усмихваше, смееше се и се държеше приятелски, макар че никой не му отвръщаше по същия начин. Ние си пишехме домашните вкъщи. Той ги пишеше през последните пет минути от часа и след това се облягаше на чина си, доволен от интелектуалното си превъзходство, навлажнявайки гласни струни за следващия си отговор.
Споменът избледнява.
Всички ние завършихме училище и се втурнахме в живота.
След четирийсетина години стана така, че си спомнях за Хари Хандс само веднъж на две години, вместо на всеки два месеца. И ето че се разхождах по тротоара в центъра на Чикаго и имах два часа до влака за Ню Йорк, когато срещнах този непознат и той едва не ме подмина, но после се закова на място, леко се завъртя към мен и каза:
— Сполдинг? Дъглас Сполдинг?
Беше мой ред да замръзна. Вледених се в буквалния смисъл, защото имах ужасното чувство, че съм срещнал призрак. Наклоних глава и се вгледах в непознатия. Носеше хубав, шит по поръчка синьо-черен костюм, копринена риза и консервативна вратовръзка. Косата му бе тъмна и леко посивяла по слепоочията и от него се носеше лек дъх на одеколон. Той протегна ръка с добре поддържани нокти.
— Хари Хайндс — каза непознатият.
— Струва ми се, че не… — заекнах аз.
— Вие сте Дъглас Сполдинг, нали?
— Да, но…
— Прогимназията в Берендо през трийсет и пета, макар че аз не успях да завърша.
— Хари — казах аз и млъкнах. Фамилното му име натежа като камък в устата ми.
— Преди бях Хандс. Хари Хандс. В края на пролетта на трийсет и пета го промених на Хайндс…
„Точно след като си слязъл от дървото“ — помислих си аз.
Вятърът вееше иззад ъгъла.
Замириса ми на урина.
Огледах се. Не се виждаха коне. Нито кучета.
Само Хари Хайндс, също известен като Хари Хандс, ме чакаше да отвърна на поздрава му.
Поех пръстите му така, сякаш се опасявах от електрически ток, бързо ги стиснах и отдръпнах ръка.
— Боже мой — каза той. — Още ли съм отровен?
— Не, но…
— Изглеждаш чудесно — бързо рече Хари. — Изглеждаш така, сякаш си имал прекрасен живот. Радвам се.
— Ти също — отвърнах аз, като се мъчех да не гледам към скъпия му маникюр и лъснатите като огледало обувки.
— Не мога да се оплача — спокойно каза той. — Накъде си се запътил?