Но ето че соколът се поотърси, пооглади перата си и след това се изправи, съживен и бодър. Султанът се усмихна. Облекчение почувствуваха и всички зад него.
Тогава Кара Имам, сух и жълт татарин, който придружаваше султана само за да го развлича със смехориите и анекдотите си, доби кураж, приближи се до султана и му каза:
— Ефенди, тежка ръка имаш! И падаше се на кучето тоя бой. Само че… друго нещо има тук…
— Какво има?
— Тоя Косан не го бива днес. Искам да река, че е добър соколджия, но сега ума му е другаде. Ефендим — севда! Взела му е ума една гяурка. И каква мома е, ефендим, каква мома е! Ей, и аз като Косана бих ял такъв бой зарад нея!
— Че толкоз ли е хубава?
— Ефендим!
— Чия дъщеря е таз хубавица, Кара Имам?
— На Димчо кехая от Жеруна.
— Димчо кехая? Богатия онзи чорбаджия, с многото овце?
— Същия, ефендим. Три хиляди овце докарва той всяка зима в нашето поле.
Султанът погледна сокола си, остана доволен и тъй, както си беше поусмихнат, загледа се в гривата на коня си и не каза нищо. Той като че беше забравил онова, което му беше казал Кара Имам.
Изведнъж той вдигна ръка и даде знак да спрат. После направи сам още няколко крачки и се обърна с лице към ездачите. Хубавият кон изви шията си като лебед, задъвка юздата и заудря с крак в земята. Като изгледа всички строго и като си даваше вид, че не вижда потъналия в запечена кръв Косан, бавно и с тежък глас султанът даде заповедите си: помагачите селяни и чуждите доганджии да си отидат, неговите собствени доганджии и слуги да се приберат в конака. Сам той, придружен от Кара Имам и от сеизите си, пое пътя към планината. Драгота изтръпна: пътят, по който се отдалечаваше султанът, водеше право към Жеруна!
Всичко, което беше се случило дотука, Драгота го беше видял с очите си. Онова, което се случи отпосле, не беше го видял, но за него толкоз много беше се приказвало, че и него знаеше тъй добре, като че беше го видял.
Късно същата вечер султанът и сеизите му спряха пред къщата на Димчо кехая. Прозорците още светеха, стопаните не бяха си легнали. Наизлязоха слуги, светнаха фенери и дълги шипове светлина прорязаха тъмнината. Големите порти се отвориха широко, както се отварят пред цар и пред сватба. Появи се и Марга, стопанката на къщата, висока и снажна жена, посрещна гостите и ги въведе в къщи. Остави ги за минута, излезе и веднага пак се яви, стегната, пременена.
Приличието искаше да се приказва, за да не усетят гостите и най-малкото стеснение. И като примесваше думите си с прекалени любезности и тънки ласкателства, Марга заговори за дребни неща, за времето, за берекета, за болестите по хора и по добитък. Но тя предчувствуваше нещо лошо и докато приказваше, будно следеше отде ще се яви опасността, за да я посрещне навреме. Обаждаше се понякога и Димчо кехая, плахо, неуверено, като след всяка дума поглеждаше жена си. Султанът, поусмихнат, мълчеше. Всичко, което той каза, беше, че не трябва да си правят много труд и че нищо друго не искат освен по едно кафе.
Марга излезе веднага. Мълчанието, от което най-много се безпокоеше Димчо кехая, изпълни къщата. Той стоеше прав със скръстени ръце и не знаеше да приказва ли, или да мълчи. Султанът чукаше с пръст по сребърната дръжка на сабята си и се усмихваше. Кара Имам поглеждаше лукаво към вратата, но също мълчеше.
Донесоха кафето. Но когато Марга, след като тури лявата си ръка на сърцето, с дясната рече да подаде кафето на султана, той махна ръка и я спря.
— Не! — каза той. — Тъй не бива! В таз къща има мома и на нея се пада да шета. Повикай я. Искам тя да ми подаде кафето.
Димчо кехая усети да треперят нозете му, сви вежди и още по-ниско наведе глава. А след думите на султана разля се веселият смях на Марга.
— Ефендим, прощавайте, не вържете кусур — говореше тя, — в ума ми беше, ама нали съм жена — забравих. Сега, ей сега ще повикам Ранка…
Но щом прекрачи прага и излезе навън, престорената веселост изчезна от лицето й и се замени с грижа и ярост. Нямаше какво да се прави. Бързо, с разтреперани ръце, с хиляди заръки и съвети, изговаряни набързо, облякоха Ранка. Облякоха я нарочно по-прибрано, в по-вехтички дрехи, по-ниско подбрадиха ръченика й. И като я остави да мине пред нея, Марга я въведе при гостите.
Султанът повдигна очи. Кара Имам се ухили и очите му пламнаха. Не бяха дрехите и ниската пребрадка, които можеха да изменят Ранка. Пред тях стоеше висока и стройна девойка, която по всичко приличаше на майка си: същото кръгло лице, същите черни очи. Само че беше млада, срамежлива, с тая мекота на чертите и с тая преснота, която дава само младостта. Тя подаде кафето на султана и в смущението си го разля.