Лий Чайлд
Накарай ме
(книга 20 от поредицата за Джак Ричър)
С благодарности на Дарли Андерсън, моя агент от двайсет години
1
Не беше лесно да преместиш човек, едър като Кийвър. Беше все едно да се мъчиш да свалиш двоен матрак от водно легло. Затова го заровиха близо до къщата. И бездруго имаше повече смисъл. До събирането на реколтата оставаше цял месец и неравността върху земната повърхност щеше да се види от въздуха. А за човек като Кийвър щяха да гледат и от въздуха. Щяха да използват за претърсването самолети, хеликоптери, може би дори дронове.
Започнаха в полунощ, което им се струваше най-безопасно. Намираха се по средата на десет хиляди акра празно пространство и единственото построено от хората нещо от тяхната страна на хоризонта беше железопътната линия на изток, но полунощ беше цели пет часа след преминаването на вечерния влак и цели седем преди сутрешния. А това означаваше, че няма да има любопитни очи. Над кабината на багера им бяха монтирани четири прожектора — заварени на носеща тръба, както правеха хлапетата с пикапите си — и четирите лъча от тях се сливаха в широко петно ярка халогенна светлина. Което пък означаваше, че видимостта също не беше проблем. Започнаха да копаят дупката в свинарника, който сам по себе си представляваше постоянна неравност върху земната повърхност. Всяка свиня тежеше по деветдесет килограма и имаше по четири крака. Земята под тях винаги беше изровена. От въздуха нямаше да се види нищо, дори с термокамера. Картината от нея веднага щеше да потъне в бяла мъгла от температурата, излъчвана от самите животни и отпадъците, които оставяха на купчини и локви след себе си.
Беше достатъчно безопасно.
Свинете обичаха да се ровят в земята, така че те се постараха да изкопаят достатъчно дълбока дупка. Това също не представляваше проблем. Рамото на багера им беше дълго и се движеше ритмично, като захапваше земята с плавни движения и проблясваше с хидравличните си бутала на светлината от прожекторите. Двигателят ръмжеше и замираше, а кабината пропадаше и подскачаше обратно всеки път, когато машината изхвърляше настрани пълната кофа пръст. Когато дупката беше готова, те обърнаха машината на заден ход и използваха предната кофа, за да избутат Кийвър в изкопания гроб. Тялото се претърколи няколко пъти в пръстта, преди най-сетне да се свлече през ръба и да се сгромоляса на дъното в дълбоките сенки на прожекторите.
Обърка се едно-единствено нещо, и то се обърка точно в този момент.
Вечерният влак мина с пет часа закъснение. На следващата сутрин чуха по местната радиостанция, че някакъв повреден локомотив бил предизвикал задръстване по линията на сто и шейсет километра южно от тях. Но през нощта все още не знаеха за това. Чуха само скръбното свирене на влаковата сирена на далечния прелез и не им остана нищо друго, освен да се обърнат и да проследят с поглед дългите осветени вагони, които преминаваха недалече от тях, един след друг, като в някакъв сън. Сякаш никога нямаше да свършат. Но в крайна сметка влакът отмина, релсите продължиха да звънят още цяла минута след него, а после и задните светлини на последния вагон се стопиха в мрака, така че те се обърнаха и продължиха работата си.
На трийсет километра северно от тях влакът започна да забавя ход, продължи да се движи все по-бавно и най-сетне спря. Вратите се отвориха със съскане и Джак Ричър слезе на бетонния перон пред силоз за зърно, голям колкото жилищен блок. От лявата му страна имаше още четири силоза, до един по-големи от първия, а от дясната — гигантска метална постройка с размерите на самолетен хангар. На равни интервали се виждаха стълбове, върху които бяха монтирани дъгови прожектори, пронизващи мрака с конуси от жълта светлина. В нощния въздух се носеше влага, като отметка в календара. Краят на лятото наближаваше. След него идваше есента.
Ричър остана неподвижен и влакът продължи без него, отначало с усилие и скърцане, после в бавен картечен ритъм и най-сетне толкова бързо, че въздушният вихър се заигра с дрехите му. Беше единственият пътник, който слезе. Което не беше голяма изненада. Гарата определено не беше транспортен център. Всичко беше подчинено на земеделието. Символичните удобства за пътниците бяха притиснати между силозите за зърно и гигантския метален хангар и се ограничаваха до една-единствена компактна постройка, в която явно беше и касата за билети, и чакалнята с пейките за заминаващите. Беше построена в традиционния стил за старите железници и приличаше на детска играчка, забравена между два лъскави варела за петрол.