— Нямаме право да говорим за това; разваля се илюзията.
— Това е магия!
— Наука.
Докосването й бе топло. Ноктите й — съвършени като мидички. Не се виждаше нито шев, нито неравност. Огледа я. Отново си спомни думите, които бяха чели тъй често в добрите стари времена: О, хубава си, моя мила, хубава си! Очите ти са гълъбови под твоите къдри… устните ти — като алена панделка, и устата ти са сладкодумни… двете твои ненки са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове… Цяла си хубава, моя мила, и петно няма на тебе!1
— Джордж?
— Да? — Очите му бяха изцъклени като студено стъкло.
Искаше да целуне устните й.
Из устата ти капе вощен мед… и мляко под езика ти, и благоуханието на дрехите ти е като благоухание ливанско!
— Джордж.
Силно бръмчене. Стаята започна да се върти.
— Да, да, един момент. — Тръсна бучащата си глава.
О, как са хубави нозете ти в сандали, дъще именита! Облите ти бедра са като огърлие, работено от ръце на изкусен художник…
— Как са го направили? — възкликна той. За толкова кратко време. Само за девет часа, докато беше спал. Нима бяха разтопили злато, наместили деликатни часовникови пружинки, диаманти, блясък, конфети, рубини, течно сребро, медна нишка? Нима някакви метални паяци са изтъкали косата й? Нима са сипали жълт огън в калъп и са го оставили да замръзне?
— Не — рече тя. — Продължаваш ли да говориш по този начин, ще си ида.
— Недей!
— Тогава карай по-делово — студено каза тя. — Искаш да говорим за Ленард.
— Дай ми време, ще стигна и до това.
— Сега — настоя тя.
Не изпитваше гняв. Той се беше стопил при появата й. Чувстваше се мръсен като дете.
— Защо дойде да ме видиш? — Тя не се усмихваше.
— Моля те.
— Настоявам. Заради Ленард ли е? Нали знаеш, че го обичам?
— Престани! — Запуши уши с ръцете си.
Тя не престана.
— Знаеш ли, сега през цялото време съм с него. Ходим там, където навремето ходехме двамата с теб. Помниш ли пикника на Монте Верде? Миналата седмица бяхме там. Преди месец летяхме до Атина, взехме си каса шампанско.
Той облиза устни.
— Не си виновна, не си. — Стана и я хвана за китките. — Ти си нова, ти не си тя. Тя е виновната, не ти. Ти си различна!
— Тъкмо обратното — отвърна жената. — Аз съм тя. Мога да постъпвам единствено като нея. Нищо нейно не ми е чуждо. Откъдето и да погледнеш, ние сме едно.
— Но ти не си направила онова, което направи тя!
— Аз направих всички онези неща. Аз го целунах.
— Невъзможно, та ти се роди току-що!
— От нейното минало и от твоето съзнание.
— Виж какво — замоли се той и я раздруса, за да привлече вниманието й. — Няма ли някакъв начин, мога ли… да доплатя? Да те взема със себе си? Ще идем до Париж, до Стокхолм, където пожелаеш!
Тя се разсмя.
— Марионетките се дават само под наем. Никога не се продават.
— Но аз имам пари!
— Преди време е опитвано. Води до полудяване. Невъзможно е. Дори това сега е незаконно, знаеш го. Съществуваме единствено благодарение на мълчаливото съгласие на властите.
— Искам само да живея с теб, Кийти.
— Това е невъзможно, защото аз съм Кийти, всяка частица от мен е нейна. Не искаме да се съревноваваме. Марионетките не могат да напускат сградата; дисекцията може да разкрие тайните ни. Достатъчно на тази тема. Предупредих те, не бива да говорим за това. Ще развалиш илюзията. Ще се чувстваш разочарован накрая. Платил си, така че направи онова, за което си дошъл.
— Не искам да те убивам.
— Част от теб го иска. Опитваш се да я потиснеш, да не й дадеш израз.
Той извади пистолета от джоба си.
— Аз съм един стар глупак. Изобщо не трябваше да идвам. Толкова си прекрасна.
— Довечера ще се видя с Ленард.
— Не говори.
— Утре сутринта летим за Париж.
— Чу какво казах!
— А след това продължаваме към Стокхолм. — Тя се засмя сладко и го погали по брадичката. — Малкият ми дебеланко.
Нещо се размърда в него. Лицето му пребледня. Знаеше какво се случва. Скритият гняв, отвращението и омразата отново се събуждаха и изпращаха слабите си импулси и помисли. А деликатната телепатична мрежа в прекрасната й глава долавяше тези смъртоносни импулси. Марионетката. Невидимите конци. Той самият манипулираше тялото.
— Тлъст нередовен дребосък, който навремето бе тъй хубав.
— Недей — каза той.
— Дърт, а аз съм само на трийсет и една. Джордж, ти беше сляп, години наред работеше за това да се влюбя отново. Не мислиш ли, че Ленард е чудесен?
Той вдигна сляпо пистолета.
1
Стиховете са от Книга Песен на песните на Соломон, според синодалното издание на Библията — Б.пр.