Спомням си, че ужасно се зарадвах. Нека да кукувам на тази козирка дори и седмица, но затова пък станах откривателка на масивен въглищен пласт.
А при това още е неизвестно колко надълбоко прониква в земните недра тази заоблена грамада. Може ли някой да гарантира, че това не е цяло въглищно находище? И откриването му да стане точно сега, когато енергиен глад застрашава планетата — неведнъж Тимчик ми го е напомнял, щом забравя лампата в банята. Сега се държи сметка за всеки тон въглища и торф, дори и старите изоставени мини отново влизат в действие.
Приближих се към тялото, за да погаля гладката му повърхност. И се учудих. Буквално на сантиметър от въглена пръстите ми се натъкнаха на невидима преграда. Нещо повече — матовочерната повърхност на тялото оставаше суха под дъжда. Необяснимо как, но дъждовните струи не се допираха до въглищния пласт. Те плавно се отклоняваха от нещо и се плъзгаха надолу.
От само себе си се разбира, че по-нататъшните ми записки ще се сторят неубедителни за когото и да било, но подчертавам, че пиша самата истина, колкото и фантастична да изглежда от последвалите събития.
Аз ги видях. По-точно, първо един от тях. В челната част на тялото се появи златисто кръгло прозорче и започна да се разширява като блендата на фотоапарат. Щом отворът взе да се уголемява, грабнах раницата и изтичах към скалата, макар че и да бягам, общо взето, нямаше накъде, и да се скрия нямаше в какво.
От отвора (а той се разшири до размерите на парашут) бавно излетя огромен скафандър като тези за дълбоководни изследвания със същия матовочерен цвят на кристала. Ръстът му бе около пет метра, не по-малко, а диаметърът на главата, пак се оплетох — става дума за скафандъра, разбира се, над метър. Едва сега мога да запиша спокойно всичко това — пет метра, един метър, — а тогава съвсем не ми беше до изчисления и сравнения с парашути. Свих се цялата от ужас и безсилие под закърпения си анорак и такава тежест ме налегна, сякаш бях започнала да се вкаменявам.
Той излетя от отверстието, което веднага се затвори и се заличи върху повърхността на тялото. След него се извиваше матовочерно въже, дори не въже, а усукан сноп от лъчи, сгъстени до чернота. Като се поклащаше тромаво във въздуха, той заплува успоредно на кристала в посока към скалата и… потъна в нея. Отначало в скалата се скри ръката му, после — главата, другата ръка, тялото и накрая — краката. Изобщо той целият изчезна, остана само плавно полюляващото се черно въже. Той се гмурна в скалата, както ние далдисваме в топлото море — без видими усилия.
След малко от отвърстието изскочиха още двамина — точни копия на първия. И те доста бързо потънаха в скалата на различни места, но единият веднага се върна и изчезна в помътнелия отвор.
Така те пътешествуваха насам-натам не по-малко от три часа и през цялото това време аз стоях като малоумна под дъжда до мократа раница, проклинах злочестата си съдба и отказвах да повярвам на очите си. Учудваха ме дори не толкова самите антрацитови чудаци, колкото пълното им безразличие към мен. Те не направиха ни най-малък опит да се запознаем, ни най-най-малък. Какво говоря за запознаване! Поне да ме бяха погледнали. Не някакъв си червей, нещастна буболечка или гадна рептилия, а мене — най-разумното същество в цялата Вселена, както пише в статиите си Тимчик. Подобно на камъка, на дъждовната струя, на шипковия бодил аз им бях без-раз-лич-на!
— И вие сте ми безразлични, въглищни скафандри — прошепнах. — Все ми е едно как сте попаднали със своя кристал в скалата. Все ми е едно дали живеете като къртици в земята, или сте пристигнали от преизподнята небесна. Вървете си там, откъдето сте дошли, аз не ви задържам.
Беше ме налегнал вълчи апетит. Опънах палатката, отворих месна консерва, честно я разделих наполовина и изгълтах месото с хляб почти без да го дъвча. А вода си пийнах от локвата до раницата.
Все така ръмеше дъжд, облаците пълзяха в клисурата, реката долу бучеше и заприщена от падналата скала, се надигаше, все така се премятаха край огромната си грамофонна фуния скафандърчетата — така реших да ги нарека. Понякога те се появяваха, като държаха в лапите си ту спирали, ту сребристи тризъбци с ръкохватки във формата на осмици, ту връзки с балони, във вътрешността на които плаваха други сфери, и те изпълнени със сфери, а в кълбетата имаше бог знае какво, но предимно с черен цвят.
Така дойде и вечерта. Смрачи се. Бях прогизнала до кости, но отвътре палатката бе суха, спалният чувал — също. Доядох задушеното от консервата, свалих си мокрите дрехи, но така и не можах да заспя. Бих искала да видя онзи, който в моето положение би заспал!