Да допуснем, че вие сте извънземни, разсъждавах аз. Да допуснем, че имате свръхважна работа, например катастрофирали сте и сега спешно ремонтирате кораба си, ако кристалът действително е вашият кораб. Но нали космически кораб могат да направят само високоразумни същества. Защо тогава вие, братя по разум, не помагате на изпадналия в беда представител на човешкия род? При това жена, и то млада? Какво ви струва да я пренесете до другия бряг на пролома? На вас, които не сте обвързани от земното притегляне? Плашите се от последствията на контакта? Или, както е в разказа на Рей Бредбъри (когото за съжаление Тимчик не твърде обича, защото уж бил мистик), ние с вас сме от несъвместими светове и ръцете ни ще преминат една през друга като две живи сенки? Но нали аз пипах вашия кристал и усетих неговата твърдост, ако не на самия кристал, то на преградата, която го охранява…
Събуди ме слънчева светлина, съпровождана от гръмотевичен тътен. Беше горещо като по пладне на плажа. Часовникът показваше два и половина. Не е възможно да съм проспала почти денонощие, помислих си, докато се измъквах от палатката.
Сгрешила бях. Навън бе дълбока нощ. Но над техния кристал и над моята козирка блестеше великански купол, като че изтъкан от слънчеви лъчи. Виждах дори как бисерите на дъжда се плъзгат по края на златното сияние, но под купола не проникваха. Над нощния Тяншан се плискаха потоци от дъжд, мълнии браздяха небето, громолеше гръм, а там, където се сливаха потокът и Белокаменната, бе изгряло мъничко слънце и бързо беше изсушило палатката, дрехите и дори обувките на тази, която случайно се бе озовала под неговите лъчи.
Кристалът бе променил цвета си. Беше станал фосфоресциращосребрисг, а плавно заоблената му челна част съвсем бе изсветляла до прозрачност и там, вътре, през прозирната преграда се различаваха клони, листа, цветчета и пъпки на непознати растения. Те се преплитаха толкова плътно, че изглеждаха като един цъфтящ организъм. Нямаше горе и долу, нямаше отделно под таван и стени — навред се кълбяха многоцветните корони на дърветата. Необикновеното бе това, че с навлизането по-навътре в кристала те ставаха все по-високи, по-стръмни и създаваха усещане за необятността и безкрайността на пространството…
Едва не извиках от почуда — това беше моята вълшебна градина, но с нещо все пак (или по нещо) неузнаваемо преобразена.
Трите мои скафандърчета — те също бяха станали сребристи — прелитаха над съцветията и работеха със своите кълба в кълба, тризъбци и спирали.
Криейки се като зверче, допълзях по-близо с цената на изподраните от шипките ръце, крака и лице. Те правеха нещо със своята сладостно дремеща градина, но какво точно не ми бе съдено да разбера.
Там, където в космическите глъбини на кристала завършваха пищните корони, блещукаше сумрачен овал. „Както съзвездията, които кръжат по земния небосвод, охраняват покоя на Полярната звезда, така и дървесните корони пазят това подобие на овално огледало“ — помислих и сама се учудих на необикновеното хрумване — колкото мое, толкова, струва ми се, и не мое. В огледалото се различаваха уплътненията на мъглявини, спиралите на странни светове, двойни, тройни звезди, роящи се планети, спирални ръкави. Сред тези песъчинки на вселенския хаос плавно се придвижваха сребърни вихри, които по нещо ми напомняха онези, дето се извиват в пустинята Бек Пакдала (там бях на практика) и предвещават смъртоносен смерч.
„Тази чудна градина е двигателят на кораба вихър — озари ме странното прозрение. — Кой знае защо, той се е повредил и сега го поправят. Жалко, че с нищо не мога да им помогна.“
И досега за мен е загадка как идваха в главата ми тези необичайни мисли, когато се криех в тревата, обляна от слънчевите лъчи, макар и да нямаше от кого да се крия.
Помня, че след като ми хрумна идеята за градината двигател, започнах да разсъждавам защо наесен земната биомаса се уплътнява, преди да бъде сменена от зимната пустош. Защо се наливат със сок ябълките, нивята стават тучни, а плодовете тежки? Да не би тази ежегодна пулсация на растителните вещества да е залог за движението на земното време?
И изведнъж си представих Земята като живо зърно в извора на вселенското битие.
Мислех си за височината на небето, за дълбочината на земята, за ширината и безкрайността на мирозданието.
И мирозданието се разкри изведнъж пред мен като цвете, полюшвано от слънчевите ветрове.
И както в човешкото тяло, и във Вселената всичко бе свързано едно с друго, всичко се отразяваше едно в друго и в това друго се отразяваха всички предмети, явления, вещества и времена…