И небесата бяха част от мен, и аз бях част от небесата.
Кристалът беше пратеник на един невъобразимо красив свят, ала не знам защо, но самата мисъл за съприкосновение на нашите два свята ми се стори тайнствено страшна и непостижима.
Не си спомням колко време пролежах в шипковите храсти, но знам, че това бяха най-хубавите мигове от моя живот.
Докато слънчевите струи не угаснаха и не ливна дъжд.
Събудих се късно. Болеше ме главата, особено в слепоочията. Дъждът чукаше по стените на палатката. Опипах раницата, екипа и обувките. Всичко беше сухо. Значи нощното слънчево видение не бе сън.
Отвърстието в черния кристал ту се отваряше, ту се затваряше — градинарите работеха.
Следобед, без да дочакам акредитивните им писма, вече твърдо бях решила — щом планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината. В крайна сметка откъде могат да знаят скафандърчетата, че аз съм разумно същество. Трябва да им го докажа.
Уцелих момента, когато отворът започна да се разширява, и с разтуптяно сърце изтичах натам.
— Приветствувам ви, звездни братя! — закрещях на излетелия скафандър и му посочих с ръка към себе си: — Моля ви, спасете ме!
Нула внимание. Той дефилира край мен, поклащайки се във въздуха, и се разтвори в скалата като привидение.
„Е, не, толкова лесно няма да отстъпя, господа другари звездни градинари. Да не съм ви пиле с прекършени криле — ядосах се изведнъж. — Моите прадеди са създали «Слово за полка Игорев», «Тарас Булба», «Тихият дон», «Майстора и Маргарита». Като жива барикада са заставали те на пътя на чергарските разбойнически орди от Изток и на нечергарските чудовища от Запад. Прадедите ми не са изтребвали народите, когато са се придвижвали към Великата Вода, както са правели това Писаро и Кортесите в Южна Америка. Моите прадеди са знаели истинската цена на дружеските контакти, за което можем да съдим, макар и само по тяхната древна пословица: «С неправда цял свят ще преминеш, но назад не ще се върнеш!»
Отидох си в палатката, откъснах няколко листа от бележника и надрасках с молив: на единия — модел на Слънчевата система, жалко само, че не си спомних всичките планети; на другия — Питагоровата теорема, както сме я учили в училище, и модел на атома (нарисувах го по памет); на третия — ракета с мъничко човече в нея. След като поразмислих, същата ракета нарисувах и на първия лист — как лети от Земята към Луната. На четвъртия едва се побраха двете полукълба. Континентите нарисувах приблизително, само Африка и Австралия се получиха по-сносни. Но в замяна на това съвсем не се поскъпих и с дефицитния вносен молив за вежди нашарих цялата планета със сини светлинки. «Ето ви обратно вашия насилствен сън на тема атомни бомби! Мислете му, ако не разберете нещо както трябва — мърморех аз. — Ще разкъсам на парчета и превълшебната ви градина, пък и самите вас барабар с нея, безчувствени истукани такива!» На последния лист написах с латински букви (може да е и с грешки) руската пословица:
Ако поискат — ще разберат!
Ето така — с алпенщока и с пачката листа в ръка, мръсна и гладна, но изпълнена с решимост да установя проклетия контакт — аз застанах пред отвора в кристала. И още първия скафандър, тъй като той, разбира се, не ме удостои с вниманието си, боднах болезнено по крачището.
И наистина подействува! Той се преобърна с краката нагоре, снижи се до нивото на главата ми и замря във въздуха, като само леко се поклащаше. Страшничко ми беше, но аз допрях листовете направо до черното му главище, тъй като ръцете плаваха на около два метра над мен. Странно — листовете пропаднаха в шлема. Като че не ги е имало изобщо. Той веднага се скри в отверстието и около час скафандърчетата не се показваха.
Най-накрая излезе един, не знам кой от тях беше, доплува до палатката, където чаках резултата от смелия си експеримент. В своята лапа той стискаше лопатка като за торта, но ясно е, че с размери не по-малко от три метра. С тази лопатка той започна да ме побутва внимателно в посока към кристала.
— Няма защо да ме тикаш с тази железария, хубостнико скафандър — рекох. — Сама ще отида до мястото на преговорите. Ако ли пък умеех като ваша милост да се рея из въздуха, бих полетяла дори и на метла.
Но както стана ясно, той ме буташе не към кристала, а към края на пропастта.
— Мисли му какво правиш, звездно чудовище! — изкрещях. — Та аз не мога да пърхам като тебе! Ще се пребия! И ще ти отмъстят за мен!
Все пак успях да се измъкна, юрнах се направо през шипките и се скрих в палатката.
Но това не ме спаси. Изглежда, те единодушно бяха решили да ме погубят, не знам за какви ли грехове.