Палатката се озова във въздуха заедно с колчетата. Скафандърът пак ме погна като безмозъчно добиче към края на корниза. Опитах се с жестове да му обясня, че, общо взето, не съм против това да попадна на отвъдната страна, но пропастта е непреодолима за мен, че ми трябва въже, мост или нещо подобно, иначе ще намерят тялото ми върху острите скали, разкъсано от хищници.
Докато с пръсти се мъчех нещо да му обясня, той ловко ме поде с лопатата, вдигна ме над козирката, пренесе ме над глогината и на три метра извън края на пропастта — във въздуха! — започна да накланя лопатата. И аз се изсипах от лопатата…
— Проклети да сте, страшни пришълци! — успях да извикам преди смъртта си. — Трижди да сте проклети!
Ала не паднах в пропастта. Плъзнах се върху нещо еластично, невидимо, леко потрепващо под мен.
Спомням си странното усещане. Не, не на страх. Това бе съзнанието за собственото унижение, както, ако внезапно се окажех на научен съвет гола — под погледа на ласкаво усмихващите се старци и почервенелите от негодувание дами.
Нацелих се да се вкопча, ако ще и да е в същата тази гнусна лопата, но извергът отплува от мен и спокойно започна да се наслаждава на незаличимия ми позор.
Дори и пред самата себе си ме е срам да си призная, че в същия миг се смъкнах на колене и като кученце, да, като гонено псе запълзях на четири крака, залитайки, но не натам, към спасението, а обратно — та нали корнизът бе толкова близо. С едната ръка опипвах потрепващото нещо под мен, като се стараех да не гледам надолу, където се стелеше мъглата.
Но той ме върна. Лопатата като черна стена се изправи пред мен и ме отмести от козирката. Обърнах се, заплаках и запълзях.
— Пълзи, катери се, говорещо пале — мърморех аз. — Сега ще изключат това, за собствено развлечение, та да се позабавляват как ще се срутиш в пропастта, ей там, където бучи и се плиска над преградата Тас Аксу. Нека бучи и се плиска. Тя ще помете задръстващия насип и мигом надолу, в долината ще се понесе страшният сел — потоци от кал, камъни и дънери. И добре. Нека той погълне тялото ми. Дори и костите ми да не намерят.
Онова, по което пълзях като буболечка, бе малко по-грапаво от плексиглас. И отчасти огънато по края навътре, като че ли се намирах в невидима тръба. Струваше ми се, че то излъчва розово сияние.
До отсрещния бряг на пролома имаше още доста да пълзя.
Да пълзя ли? А защо впрочем аз, Валерия Марченко, заради нечие удоволствие трябва да пълзя? Кой ми е дал правото на мен, представителката на земната цивилизация, така да се унижавам неизвестно пред кого, от бог знай какви покрайнини вселенски? А може това да са избягали каторжници от съзвездието Ловджийски кучета? Как и защо са се оказали те със своята черна гальота вътре в скалата? От кого се крият там? Защо не си показват лицата, ако изобщо имат лица? Защо ме изгониха толкова безцеремонно, след като се сдобиха с известна информация от петте листчета на бележника ми?
Изправих се и с малки крачки, макар и неуверено, тръгнах по въздуха. Сърцето ми биеше толкова силно, че ми се струваше, сякаш невидимата пътечка, по която крачех, трепери от неговите удари. Да, аз крачех, а не пълзях! А вие, космически гадове, постъпвайте с мен както ви е угодно!
Последните метри бяха най-трудни. Всеки миг очаквах, че ето сега, точно сега специалистите по мъчения ще ме ликвидират.
Но не се случи нищо. Там, където едва доловимото розово сияние се допираше като клема в голата скала, аз скочих в трънаците и хукнах да бягам нагоре по склона, докато не се добрах до познатата туристическа пътека. Хвърлих се с лице в мократа трева и на воля се наплаках.
Когато дойдох на себе си и вдигнах глава, видях до мен черния ми спасител с лопатата. Върху нея се намираха палатката и всичко останало. Увиснал накриво във въздуха (половината му крак бе в земята), той наклони лопатата и нещата се изсипаха пред мен.
Изправих се и казах:
— От все сърце ви благодаря за спасението, звездни кавалери. Дори не знам как да ви се отплатя. На доброто с дваж по-добро трябва да се отговаря.
Лопатоносачът стоеше безмълвен.
Забелязах наблизо под лешника мокро красиво цвете. У нас го наричат паунови опашки. Откъснах стеблото му почти до корен и сложих цветето върху лопатата. Помня, че го притегли като магнит.
— Миришете го със здраве и ни поменувайте с добро, загадъчни градиностроители — рекох. — Разбирам, че при всичкото ви желание не бихте могли да ми поднесете от вашите цветя — нали са с размерите на тукашните дървета. За тях не ваза, а цистерна е необходима. Затова пък пауновата опашка ще се смести дори и в напръстниците ви. И се надявам, че ще украси градината ви. До следващата ни среща! Бих искала на изпроводяк да чуя една звездна мелодия от вашата грамофонна фуния. Окажете ми тази чест, изсвирете нещо!