Дъждът съвсем спря. Гледах към козирката, накъдето летеше над пропастта моят спасител, когото бях наградила с цвете. И изведнъж разбрах на какво ми прилича матовочерният разширяващ се в челната част кристал. На смерч. На вихър. На стълбовиден ветровъртеж — така са го наричали в далечни времена. Действително, по-голямата част на смерча — в това не знам защо бях уверена — се намирайте в скалата, но както по късчета от снимка (случвало ми се е да ги късам!) разпознаваш любимото лице, така и аз веднага открих лика на смерча.
Колко бях жадна! Започнах да облизвам капките по лъсналите след дъжда лешникови листа и усетих как животът се влива в мен.
Внезапно се разнесе грохот като при падането на лавина. «Бива си я тази звездна мелодийка!» — усмихнах се сама на себе си. Черният смерч изчезна, сякаш никога не го е имало. Заедно с козирката. Там сега се къртеха канари. В центъра на скалата зееше огромно отверстие.
Когато грохотът се понесе надолу по клисурата, разбрах — Белокаменната бе разкъсала веригите си.
След един ден вече си бях в града…“
5. Те подпират небето
Вървяхме по десния бряг на Тас Аксу. Стените на пролома на около тридесет метра нагоре бяха оголени, издрани, сякаш прекопани с мотики на исполини. Ни дървета, ни храсти, само тук-таме кръпки от зелена набола трева и въргалящи се обезобразени стволове на ели със съдрана изцяло кора. Налагаше ни се да заобикаляме камъни колкото купа сено — и те довлечени от села. Жителят от равнината никога не би повярвал, че бъбривата безобидна река може да направи подобно нещо. Но аз още като момче бях виждал в историческия ни музей пожълтели снимки от началото на века, когато градът за няколко минути е бил пометен от лицето на земята от подобна развилняла се рекичка. Не пострадал само дървеният многокуполен храм, издигнат без нито един гвоздей от гениалния строител Зенков. В същия този храм, приличащ по многообразието на багрите си на „Василий Блажени“, се помещаваше музеят по време на детството ми.
Цяла седмица след пристигането си размишлявах над Леркината червена тетрадка. Безпокоеше ме нещо в тези тук-таме старателно зачеркнати редове, набързо надраскани с игривия й почерк. Така и не можах докрай да определя отношението си към абсурдната й изповед. Твърде добре познавах Лерка, за да си задавам въпроса: да й вярвам ли, или да не й вярвам. Дори и да бе предложила игра, то тя беше една от онези игри, които са по-реални и от самия живот. Тревожеше ме нещо друго…
„Да допуснем, че пътешествениците в Пространството или във Времето са сгрешили пътя — разсъждавах аз. — Те могат да се окажат където и да е, върху това е разсъждавал още учителят на Циолковски — руският философ Фьодоров. Действително при пространствено-времевия преход винаги съществува риск да попаднеш даже и в кратера на изригващ вулкан. А те са се озовали в скала. Да допуснем, че земята и въздухът за тях са в еднаква степен чужди, при това не съществува граница дори при прехода от газообразно в твърдо вещество, тъй като собствената им жизнена среда е съвсем друга. Затова са в скафандри. По-нататък. Въпреки парадоксалността на Леркината идея, че градината в кристаловидния кораб-вихър е един жив организъм-двигател, бях готов да се съглася и с нея, макар и смътно да си представях механиката на подобно движение. Но както и да се придвижваха, в каквато и среда да живееха, защо тези без съмнение високоорганизирани създания не са пожелали да се разберат с нас?“
Да, точно това ме безпокоеше: защо те не са пожелали да осъществят контакт? Нима за тях сме чак толкова примитивни твари?
„А лунните ратници — припомних си аз. — Нима не ги смятат за примитивни? За туземци, диваци, затънали в суеверия — това са думи на самия кмет, който произхожда от същото племе. А при това не някой друг, а самият кмет ни разказа, че в старинния дворец на вожда върху голяма каменна стена е издълбан календар, на който са нанесени всички слънчеви и лунни затъмнения през изминалите няколко хилядолетия и за хиляда години напред. Че по този календар се изчислява движението на всички планети от Слънчевата система, включително и на Нептун, открит от човечеството едва през миналия век. Че жрецът в навечерието, когато ще долети Лунната дева, търкаля върху дървено блюдо медно кълбо с изображенията на лунните морета, в това число и на онези, от обратната страна на Луната. Че от незапомнени времена гробището им се охранява от каменни идоли с очи и пъпове от магнитно желязо — възможно е тайната на магнита да е била разгадана тук много преди китайците. Кому са интересни техните предания за трудните полети между звездите в крилати съдове, изпълнени с живак и с неизвестен «течен магнит»? Кой ще се заинтересува от това, че те изобщо не боледуват от рак? Кой най-после ще осъществи контакт с тях? С тях, с нашите земни братя, които не са отнесени от галактическите вихри в забравата на вечните звездни снегове? Защо не са ни интересни те?“