— Ти си един щастливец, Таланов — засмя се мъжът на Лерка. — Щастливец по рождение. Тъй да се каже, генетично обречен на късмет.
Откъснах стрък метлица. Макар че бе прекарала зимата под дебелия сняг, тревата беше като жива. Може би само в Антарктида не съм срещал розово-пепелявите и висулки да се стелят по посока на вятъра. Впрочем в Антарктида все още не съм ходил. Там, където не са прекарани пътища за коли, няма какво да правя.
— Прав си, Тимчик. Той — Лерка ме посочи с пръст — прелива от щастие. Ще се пръсне от много късмет. Готов е да раздава таланта си на мълнии, ручеи, проломи, комети и мравки. По целия свят. В това число и в града на своето юношество, където твърде често — веднъж на три-четири години — прескача, макар и за кратко. — Лерка въздъхна уж със съжаление.
— И ти говориш за щастие? — попита я Андрогин, гледайки обаче мене. — Да си поканен от бивш колега и бивша съученичка на поход в планината, да се друсаш с автобус до Чилик, после в каросерията на камион до превала и накрая пеш с петдесеткилограмова раница на гръб — нима това е щастие? Това е много повече. Това е неописуемо блаженство.
Премълчах. Великолепно бяха обиграни в словесните престрелки.
— Защо ли да говори? Който мълчи, той не греши — мълчанието е злато — каза Андрогин, като имитираше интонацията на Лерка.
— Не се заяждай с шампиона на континента, непогрешими Тимчик — рече Лерка и погали с пръсти четчицата на метлицата. — Шампионът вече се е затъжил за своята железария, натъпкана с електроника и с бензин. През зимата го гледах с какво се занимава. Даваха филм за някакви автомобилни състезания. Струва ми се, че бяха в Мексико или в Колумбия, все ги бъркам тези страни. Та представи си — колата му, която прилича на делфин, на завоя се преобърна три пъти и после де бухна в пропастта, а след нея само облак от прах и камъни — бум-тряс-бум! От ужас си затворих очите. А той — като че ли нищо не е било, — измъква се от колата с някакво си оръжие в ръка, прилично на харпун — бам! — и стрелата със стоманеното въже вече стърчи забито в базалтовата скала. „Делфинът“ за миг се изкатери по това въже — и край на инцидента! Съжалявам само, че не успях да разгледам добре лицето му. Там всички те са със скафандри като космонавти.
— Ще уточня някои подробности — намесих се аз, — преобърнахме се само два пъти. И не се бухнахме в пропаст, а се изтъркаляхме по склона в един овраг. И не беше в Мексико или Колумбия, а в Перу. Там по време на инките също са се занимавали с гледане, но не на кафе, а по вътрешностите на още живи хора.
Стръка метлица, който бях откъснал, закрепих над пеещия тихо ручей и внимателно насочих края му към обречените мравки. Тъй като бях чувал много за значителните им умствени способности, не се и съмнявах, че те ще се възползуват от падналия им направо от небето мост. Но нищо не излезе от това. Мравките не се насочиха към моста.
— Късметлия си ти — не се успокояваше Андрогин. — Обиколил си десетки страни, бил си в Ню Йорк, в Рио де Жанейро, в Сингапур, в Багдад, в Калкута, даже в самия Ерусалим. Със собствените си очи си гледал най-красивите жени на земята, а с някои от тях и може би… — той съзаклятнически ми се закани с пръст и после засука увисналите си величествени мустаци — си пил коктейли. Надонесъл си, не се и съмнявам в това, сума модерни нещица. Пък и за черни дни, сигурен съм, има какво да подрънква в кесията ти. Подрънква, нали Таланов, мене няма да ме излъжеш!
Не сметнах за нужно да му обяснявам, че все по-често ми дрънчи не в кесията, а в главата, особено когато не спя няколко нощи поред, че при лошо време, при продължителни дъждове започва да ме прищраква гръбнакът, че само през тази година на автомобилното рали в Хималаите загинаха четирима: Дьо Браян, Омежно. Ту Хара и Виктор Голосеев. Нищо не се и опитах да обясня на това същество с кисела физиономия, на чието лице се бе отпечатало вековечно досадно недоволство.
— Пак си прав, Тимофей, все нещичко съм донесъл оттам — казах аз, като за пръв път от много години насам го нарекох с цялото му име. — По-точно навиците да спасявам мравки.
Мравките не се насочваха към моста.
С кибритена клечка се опитах да подкарам една от тях към спасителното стебло на метлицата. Напразно.
Тя се изхитри да се шмугне под едно потъмняло миналогодишно листо.
— Мравката мъкне товар, по-тежък от самата нея, но никой не ще й благодари за това — загадъчно промълви Лерка.
Наложи се да прибегна към принуда. Разцепих кибритената клечка на две и с едната половинка повдигнах мравката и я пренесох към моста над пеещата бездна на ручея, а с другата половинка я прехвърлих, по-точно я изтиках върху моста. Насекомото се хвана здраво с крачета за стеблото и не помръдна ни напред, ни назад. Започнах леко да го побутвам, при което усетих необикновената сила на съпротивление на упоритото същество.