— Добре, Таланов, да не ровим миналото. Малко ми се е замаяла главата. Хайде да изпием още по тонинко. — Тя показа нокътчето на малкия си пръст. — Нали знаеш, че пия само един-два пъти в годината.
— И аз не съм изменил на този си навик — казах, като натъртих на глагола. Тихо допряхме чашите си. Лерка заговори по-спокойно:
— Във всичко има съкровен смисъл, дори и в мъката. Ето днес вървях и си мислех. В приказката за двама ни с добър край ти не би видял лунните ратници, а аз — вълшебната летяща градина. Жалко, че си изхвърлил съда с отварата… от онова цвете, за което разказваше…
— Гравейрос.
— Да, с отварата от гравейрос. Въпросът не е във веществените доказателства, Тимчик се подвежда от своята рационалност, да, той е краен рационалист, това му е недостатъкът. Бих искала да пийна от твоето биле, за да видя насън Лунната дева.
Отидох до палатката си, донесох съдинката от печена глина и я поставих на протегнатите й длани.
— Подарявам ти го завинаги, Лунна дева. Макар че и без гравейрос ти вече мина над пропаст.
Тя приближи дланите си до огъня и дълго разглежда подаръка. Извади тапата, близна я, замижа и поклати глава.
И пак замлъкнахме задълго.
— Пропаст… пропаст… — замислена повтори Лерка. — Спомняш ли си онова място в записките, където те ми изглеждат като пратеници от невъобразимо красив свят, но мисълта за съприкосновение е загадъчно страшна и непостижима? Онази нощ в съзнанието ми изплува една, не си спомням къде прочетена, фраза: „Между нас и вас е установена велика пропаст, така че тези, които искат да преминат от тук при вас, не могат, също така и от там не може да се дойде при нас…“ Как възприе червената ми тетрадка? Смяташ ли, че съм си измислила всичко от начало до край? И поради неопитност да не мога да вържа двата края?
Доколкото можах, обясних становището си по въпроса. Струва ми се, че й допадна мисълта, че за тях не съществуват нашите пространствени ограничения.
— По-добре беше, Таланов, ти да си на козирката, а аз — при лунните ратници — неочаквано реши Лерка.
Тя отново измъкна запушалката на съдинката и помириса отварата. В светлината на огъня русите й коси бяха станали медни. Погледна ме втренчено.
— Мирише ми на вечни снегове. Както тогава, на ледника Туюксу…
В осми клас, когато за първи път се бяхме изкачили на Туюксу, помня, че дълго разглеждахме ледения керн — тънък леден стълб, дълъг около четиридесет метра — в подземната лаборатория. Както върху срязания дънер се виждат годишните кръгове, така и върху него пъстрееха годишните знаци — не, не десетки, не стотици, а хиляди белези. Тук-там имаше дървени табелки с налепени листчета, а върху тях на ръка бе написано: Договорът на Олег с гърците… Разгромът на хазарския каганат… Битката на Куликовското поле… Метежни времена… Преходът на Суворов през Алпите… Бородино… Смъртта на Пушкин… Отбраната на Севастопол… Пътешествията на Пржевалски7… Цушимското сражение… Подвигът на Георгий Седов8… Подвигът на Чакалов… Подвигът на Гагарин…
Табелките бяха поставени от куция старец глациолог, който приличаше на влъхва. Последните тридесет години той не бе напускал вечните снегове, рисуваше акварели — виолетово небе, звезди, ледове, ослепителни експлозии на лавини — и дори бе се изхитрил да кара ски.
В самия край на керна ние с Лерка открихме рождената си година. Преди това и през ум не ни минаваше, че времето си оставя нещо в запас: топят се ледовете, стичат се пролетните води, вятърът отнася листенцата на цъфналите липи, умират в земята окапалите листа. Всичко изчезва, за да се появи отново в безкрайния кръговрат. Оказва се, че не всичко. Иззад дървото аз хвърлям по тебе снежна топка, а тя пресича линията между светлината и тъмнината и става част от този керн заедно със замръзналите капки от недопитата чаша на Моцарт. А в твоя албум остава лист от островърхата топола, под която за първи път се целунахме. Заменям всички блага на света за почти забравената юлска дъга, под която те видях да тичаш към мен с букетче маргарити…
— И аз съм ти приготвила нещо — каза Лерка. — Сега ще го взема от раницата.
Това бе черен, усукан, разширяващ се в двата края предмет с размерите на гиричка. Учудваща бе лекотата, почти безтегловността му.
— Не ти ли напомня смерч? — попита Лерка. — Намерих го в раницата на сутринта след… след онзи сел. Нарекох го смерче. И веднага си помислих, че това е подарък от скафандърчетата. Нещо като сувенир. Никому не съм го показвала, до гуша ми дойде от подигравките на Тимчик. Приеми смерчето като ответен дар, възсядащий колесница.