— Значи цяла зима е лежал ответният дар в раницата? — учудих се аз. — Излиза все пак, че си се научила на дълго търпение. Това е похвално. Представям си колко ти е струвало.
Тя се усмихна:
— Не ми се подигравай, Таланов. Разбира се, че десетки пъти съм го премятала в ръцете си, както маймуната с очилата. И с чук го удрях, и с клещи го пробвах, и дори на газова горелка малко го подържах. На нищо не се поддава. Никакво белегче. Във вода не потъва, огън не го гори.
Въздъхнах престорено.
— Сещам се какво си искала да измъкнеш от него с клещи и чук…
— Как какво? Та нали трябва да има в тази тайна някакъв смисъл, някаква полза, защото тайната… — тук тя се запъна.
— Да има полза — а за какво ни е? — попитах. — Каква е ползата например за жителите на Хирошима от това, че е разгадана тайната на атома? Там и сенките даже се стопиха. А хилядите ослепели зверове и птици, побягнали по-надалеч от термоядрения смерч в пустинята Сахара. За това ми е разказвал очевидец, и то с всичките подробности.
— Млъкни, Таланов, моля те, млъкни — зашепна Лерка.
Но беше ме прихванало.
— Така и от тайната на любовта искат да измъкнат полза. Да я изтръгнат, да я изтръгнат с живо месо! С клещи и чук! На газова горелка! От любовта, на която са подвластни и слънцето, и другите светила, както е казано в „Божествената комедия“…
Тя рухна върху коленете ми и беззвучно зарида.
— Таланов, какво направи ти, Таланов — изстена тя. — Размени ме за колекция от някакви мъртви „Сребристи песци“. Препускаш си с тях по всички краища на света, толкова безсмислено препускаш! А покрай пътя ти пълзят гладни деца! А под колелата ти хрущят костите на живи лисици, на пиленца голишарчета, броните на костенурки! Заради теб ден и нощ заливат с асфалт милата ни Земя, скоро дърветата ще останат само зад стените на разрушените храмове или по непристъпните стръмнини. Вие помитате всичко живо на пътя си, вие, железни роботи, възседнали колесници! А навред — само запустели села! А в реките рибата изчезва! Изроди пък се раждат все повече и повече! Но вие прекалено бързо летите и нищо не виждате! Нищо! Нищо!
— Нищо, нищо, успокой се — погалих я по рамото.
— А ти нищо не разбираш. Дори нашият град, най-красивият в света, тъне в отровна мъгла, от планините се вижда само телевизионната кула, а преди ние с теб от нашата градина се любувахме на жълтите брегове на реката, отстоящи на седемдесет километра от града. Къде са лалетата? Оттеглиха се, изпълзяха нависоко към снеговете. Къде е нашата градина? Когато цъфтеше, се виждаше и от другите планети! Знаеш ли къде е тя сега, тази наша градина? Изсякоха я! А помниш ли какво правихме в нашата градина, когато ти — гордостта на училището, рецитиращ наизуст целия „Евгений Онегин“ — още не беше ни предал, ни мене, ни себе си?! Таланов, и какво все пак правиш ти сега, Таланов?
— Нищо, нищо — само това и повтарях.
… По онова време, когато буйните пролетни пламъци на нашата градина се виждаха от другите планети, понякога целият клас се готвеше за зрелостните изпити всред гъстата й трева. Училището бе наблизо, на четвърт час пеша. В края на април тревата стигаше вече до пояс. По пладне сенките на ябълките се криеха до дънерите им, пчелите увисваха в горещия въздух като в патока и когато момчетата започваха да се събличат по гащета, момичетата дружно се изчервяваха — всички бяха влюбени тайно един в друг. В светлите си обикновени роклички те ни изглеждаха върха на съвършенството.
Обикновено се заседявахме в градината до залез-слънце. Разотивахме се поединично, но всички знаехме, че ако е изчезнала Надя Шахворостова, значи ще забърза към къщи и Вовка Иванов. И наистина — изведнъж той се сещаше, че е обещал на баща си да напълни бъчвата с вода за поливане.
Веднъж така се случи, че ние с Лерка останахме последни да си ходим. Слънцето потъваше зад пламналите в червено речни пясъци. От казашката паланка в покрайнините на града, където в заможни къщи с изписани врати живееха потомците на семиреченските казаци, чак тук, в подножието на планината, се усещаше мирисът на горящ тор — стопанките приготвяха вечерята. Започнах да събирам тетрадките, когато внезапно чух някъде отгоре гласа на Лерка:
— Погледни какви планини само! Сякаш пълзят след слънцето.
Беше се изкатерила на самия връх на цъфналата кичеста ябълка. Доближих се до ствола и отдолу, стъпил сред тревата, за пръв път я видях цялата. Видях розовите й стъпала с дълги тънки пръстчета, както върху платната на художниците от Възраждането. И ръбчетата на мазолите върху петите, които прозираха в бледокехлибареножълто. И острите, едва започнали да се заоблят колене. И тази неправдоподобно тясна, ослепително бяла ивица на гащетата там. И ритмичното повдигане и спускане на коремната пазва.