Старата сребриста ела се събуди от мрачния си унес. От корените нагоре към вейките тържествено потегли влагата, привличана от луната. Елата си спомни как преди петстотин седемдесет и седем луни под нея в палатката живя половин луна мъж с бяла брада. Денем той спеше, а нощем я осветяваше с лъчи, които приятно гъделичкаха дънера и клонките й, и оттогава всеки път, когато над планините се показва Братът на Луната, също като нея кръгъл, но по-малък и червеникав, от Брата идват същите приятни лъчи. Излъчват ги откъм студените пазви на небето сребристите ели, които живеят в планините на Брата на Луната.
А в старата двуетажна къща, дело на гениалния строител Зенков, на четиристотин и осемнадесет метра от многокуполния, приличащ на „Василий Блажени“ храм, също съграден от великия строител Зенков, изгряващата зад планините луна събуди правнучката на Андрей Павлович Зенков, същевременно и племенница на известния академик, който бе прекарал целия си живот в сравняване на спектрограмите на сребристите ели и на лъчите от други планети. Правнучката на гения бе станала вече и самата тя прабаба, но нямаше намерение да умира, докато не завърши „Историята на семиреченското казачество в песни, легенди и поверия“9, която събираше троха по троха в продължение на осемдесет години. Тя беше много горда със своята „История“, а още повече с един от учениците си, онзи, който знаеше наизуст целия „Евгений Онегин“. Та той се бе издигнал и станал световна знаменитост, но въпреки това не беше забравил учителката си по история и досега й бе изпратил картички, сувенири и книги от сто и една страни. Този неин любим ученик беше единственият човек, комуто тя без колебание би предала собственоръчно и осемте тома на „Историята на семиреченското казачество в песни, легенди и поверия“, и тридесет и три хиляди четиридесет и едно картончета с бележки, за да може после спокойно да предаде богу дух. Ала ученикът й вече много години не бе се появявал при нея. Като гледаше през старинния сводест прозорец към приближаващата се от другата страна на връх Абай луна, готова след миг да засияе в цялата си красота над града, племенницата на академика, без сама да знае защо, почувствува увереност, че следващия четвъртък нейният известен в цял свят ученик непременно ще се яви при нея с любимата й орехова торта и с две морски свинчета в клетка от секвоя. И тя реши още същата вечер да боядиса косата си в негова чест, за да не се набиват в очи побелелите кичури над интелигентното й чело.
А известният ученик на внучката, племенницата и прабабата лежеше в палатката, гледаше просветляващите очертания на върховете, подпиращи небето, и мисли, една от друга по-причудливи, прелитаха и гаснеха пред него, както прелитат и гаснат августовските падащи звезди. Макар че това, което се появи в ума му, за риса, за заека, за сребристата ела и за Зоя Ивановна да не беше точно мисъл. Това бяха догадки, които граничеха с увереност, при това облечени в релефни картини. Едно време ги наричаха видения, а сега — необясними явления.
„Необяснимите явления съвсем не са чудо — помислих спокойно, по-точно видях. — Тъй като цялата Вселена е едно чудо. Смисълът на нейната безграничност е в това, че няма граница между възможното и невъзможното, границата е прекарана съвсем условно от слабия ни разум и от незапомнени времена ние все я отместваме, като планомерно повишаваме нивото на възможното. И сега вече е ясно, макар и за малцина, че крайното и условното не могат да се противопоставят на безкрайното и безусловното.“
Сърпът на луната се показа над назъбения връх.
И отново си помислих, видях, че те, антрацитовите пришълци от кристаловидния вихър, дори не са никакви пришълци. А са обикновени звездни странници, състезатели, надбягващи се със светлината. Напразно им се е обидила Лерка, че пренебрегват контакта. Той изобщо не им е нужен. Не са им нужни нито нашите знания, нито нашата история, нито болките, мъките и радостите ни, нито толкова изстрадания ни опит в съзиждането на доброто. Те са заети с друго — да печелят вселенски състезания, да се борят за жълти или други някакви скафандри на победители. Ю-на-ци! Ю-на-ци!…
В маранята по пладне край разлялата се планинска река на един голям камък бе седнал стар прегърбен креол. Щом ни видя, той замаха към отсрещния бряг — трябва, значи, да се прехвърля отсреща. „Хайде да прекараме стареца — казах на Голосеев. — Все едно ще ни се наложи да пълзим по дъното не по-бързо от раците.“ Взехме стареца. Забоксувахме. Напъваме ли, напъваме напреки на руслото, камъните удрят по стените на „Перун“, зад стъклата — жълта вода. Старецът зарида, започна да прави странни движения с ръцете, а после занарежда с гърлен глас. Не разбирахме нито дума, ала се досетихме, че прави заклинания. Измъкнахме се на брега. Отворихме му вратичката. На белите богове се моли, затънало в суеверия старче. Благодариш ни? Няма защо, чао, ауфвидерзеен, гуд бай, покедова! Какво ни пъхаш в ръцете? Книжка с папирусови листа? За спомен? Благодарим, благодарим за вниманието! „Таланов, време е, времето ни гони, изгубихме нашата минута и половина преднина!“ — намръщи се Голосеев. Добре де, за книжлето благодаря! А за теб вземи модела на нашия суперзнаменит „Перун“. Не, не електронен, те са за по-важни птици. Обикновен, във всеки магазин за играчки лесно може да се намери, там, долу, в тъмнината. Защо ни се кланяш в краката, дядо, дръж още един, да се радват правнуците. Витя, давай газ! Тепърва ще им покажем на разните там „Пеперуди“ и „Везувии“ какво можем! Дай газ! Да не изскочим на завоя! Дръж се! Ох, размина ни се! Ура! На етапа сме втори! Значи още имаме шансове! Стига си ме мачкал! Какво ме дереш с тая четина? По-добре потърси книжлето на стареца. Как така не можеш да го намериш? Пъхнало ли се е някъде? Изпаднало ли? Чакай, чакай, вчера го прелиствах по пътя. Там имаше спирали, драскулки, някакви щуротии, подобни на лунните фази и още нещо неразбираемо… Какво ли? Да не би да е тайната на гравитацията? И то у кого? У тези, които ходят с гащи от кожи на лама? Извинявай, братле, ама на тая муха няма да се хвана!
9
Семиречие — област в Югоизточна Казахска ССР. Древен център на цивилизация в Средна Азия — Б.пр.