— И все пак помисли как ли са качили онзи дялан камък горе в планината, нали си спомняш? Ти дори сам пресмяташе с логаритмичната линийка — излезе около хиляда и петстотин тона…
Няколко дена се сърдим един на друг. Глупаци. Недоносчета. Добре де, какво ли не още ни чака занапред. И вече ще бъдем по-умни. Ура! Спечелихме! Ю-на-ци! Ю-на-ци! Сега ще си починем. Ех, славно профучахме през планините!
Да, славно профучахме… покрай тайната на гравитацията.
Така и скафандърчетата — оправили са си двигателя и дим да ги няма тези с гръм и мълния заслепяващи взора светове.
И блесна в цялото си величие луната. В полунощ в затънтените Тяншански планини аз се събудих, защото твърдият край на смерчето ми се бе забил в сърцето. В тънкия лунен лъч, който случайно беше пробил през пролуката на палатката, смерчето заблестя със сребриста светлина. Взех го с два пръста и бях поразен — и без това необикновено леко, то сякаш бе станало съвсем безтегловно. Разтворих палатката и се измъкнах навън в лунния поток.
Под лунните лъчи около смерчето се появи сияние, осеяно с разклонени мъглявини, с бавно въртящи се спирали, с двойни и тройни звезди, с роящи се планети. Озовах се сякаш под купола на чужди небеса, смалени до размерите на короната на ябълково дърво. Над мен в замъглената сфера светеха телата на същите като моя смерчета. Те си проправяха път към някаква неизвестна цел. Осени ме идеята да прикрия смерчето с длан. Чуждият купол изгасна. После хванах смерчето с два пръста като корабче, което ще пускам в ручей, протегнах ръка и отворих пръстите си.
То увисна във въздуха. Без да се движи.
Някакви недоловими изменения започнаха да стават в осветените от луната околности. Отначало земята под близките храсти, после хълмовете над клисурата, след това и далечните върхове на планините започнаха да се избистрят, да просветляват, да стават все по-прозрачни чак до кристална чистота. Заслепен, неволно зажумях, а когато отново отворих очи — цялото земно кълбо бе абсолютно прозирно. През него проблясваха звездите от другата страна на планетата, охраняващи покоя на брата на Полярната звезда — на Южния кръст. Тук, върху нощната страна, като фосфоресциращи медузи трептяха градовете. Между тях като живачни капки се търкаляха светлините на самолетите, на влаковете и на параходите в завоите на реките. Нажеженият до бяло пламък на магмата разпъваше вулканите.
Осветената от Слънцето земна чаша излъчваше небесносиньо водно сияние. Както някога, в позабравените детски видения, аз отново увиснах като чучулига над цъфналата детелина на полето и ясно, с най-малките подробности различавах отвисоко: