И видението угасна — кълбест облак налетя върху лицето на луната, затисна, погълна нощното светило, лиши го от студеното му очарование.
Внезапно и смерчето загуби сиянието си, почерня и плавно се спусна на земята. Отнесох го в палатката и го прибрах на дъното в раницата. „Тепърва ще летим ние с теб по лунните вълни, вихрено корабче, дар, може би и случаен, от съзерцателите на звездните градини“ — помислих и едва-що бях помислил, като изпитах непреодолимо желание веднага, в същата минута да погледна скалата, където те бяха спрели тогава за миг — дали защото, както смята Лерка, са имали повреда във вечно живия пъстроцветен мотор на вихъра, или просто бяха сбъркали пътя.
Облакът отмина. От лунното вретено пак се посипа прежда върху вечните снегове. След петдесетина крачки най-после заглъхнаха победните тръби на Тимчиковото хъркане.
И наистина — от другата страна на пролома в скалата зееше голяма дупка.
Внезапно над пролома — от единия склон към другия — едва забележимо затрептя сноп бледорозови лъчи, сякаш бяха включили луминесцентна лампа с невероятна дължина. Веднага си припомних разказа на Лерка за пътеводното трепкащо сияние, което се е опирало като в клема в оголената скала. Възможно ли е така да се уплътни пространството, че… А защо пък не. Та нали още в началото на века на Световното изложение в Париж публиката е била поразена от голямата куха сфера, която висяла във въздуха. Държана от мощен магнит.
Над края на пропастта се появи нощна птица и бавно се плъзна по трептящия светлинен сноп. По трептящия сноп, чието мъждукане от време на време дори изчезваше.
Вгледах се — и спрях поразен.
Това беше Лерка. Разперила ръце, тя се отдалечаваше от мен по едва забележимия мост. Тя гледаше към Луната и Луната си играеше с разпилените й коси.
… Но не Луната гледаше тя, не, не Луната. Взорът й бе прикован в Млечния път. Там, където от угасващата Кула на старата Вселена към разцъфтяващата Кула на новородената Вселена се приближаваше сянката на Лерка — Звездната дева. И ръцете й бяха разперени над всички пространства и времена.
Над разклоненията на мъглявините, над бавно завъртащите се спирали, двойни и тройни звезди, над роящите се планети.
Над гърчещата се в конвулсии, в мъки раждаща се и загиваща материя.
Над шумоленето на короните в живата плодна градина на вечността.
Над несметните ята от звездни колесници, най-добрите от които — да се надяваме, че те са повече — странствуват и
Най-лошите са роби на страстта си към самоцелни надбягвания, затрупани са с планини от непотребни награди.
И исках да повикам Тая, Която Бе Ме Целувала в Ябълковата Градина.