Целия предобед ние с Виктор проспахме, а после решихме да отидем на риболов. Реките там приличат на тяншанските — буйни, пенливи и пъстървата налапва кукичката е мъртва захапка.
Мъкнем се ние с въдиците из градчето Ла Пакуа, а насреща ни Дончо Стаматов от българския екипаж. „Здравей — казвам, — другарю Стаматич. Ти пак задмина Розети с половин радиатор. Така той от огорчение ще забрави целия си репертоар от неаполитански песни.“ „Нека се научи да пее наши, славянски — смее се Дончо. — А вие, души рибарски, връщайте се по светло. Довечера ще се извозим още по-нависоко в планините, ей там, до самия сняг. По тези места живее едно все още не съвсем цивилизовано племе индианци и днес в чест на новолунието ще има шумно празненство. Наред с другите чудеса обещават и полет на красавица над пропаст — дали в ноктите на дракон, или с прикрепени крила, не разбрах точно. Никога не си чувал за подобно чудо ли? Охо, неведнъж още ще чуете, другари. Но по-добре е да видиш всичко със собствените си очи. И отбележете — кани ни тукашният кмет. В знак на особено благоволение. Той има слабост към автомобилите. Както Розети към прекрасния пол. Единствената молба, дори не молба, а изискване на кмета е да няма никакви фотоапарати и кинокамери. Това се отнася най-вече до тебе — ще добавя аз, — другарю Голосеев.“
Потеглихме към осем часа.
В планините се стъмва рано. Последните километри петте ни коли, разтеглени в колона, преодоляваха буквално пипнешком. Двигателите ревяха и се задъхваха, както става винаги на голяма височина. Изцяло бяхме превзели пътеката, по която обикновено ходят с товар на гърба само ламите — те заместват за тукашните жители и кравите, и конете, и овцете. От едната й страна се извисяваха отвесни скали, а от другата тъмнееше бездънна пропаст. След един доста усукан завой кметът — той се намираше в Стаматовата „Пеперуда“ — изскочи от купето и даде знак да спрем. Със смешни ръкомахания той започна да ни обяснява, че по-нататък пътеката съвсем се стеснява и че той отговаря за нас пред прогресивната световна общественост, а до края пеша може да се стигне за не повече от час.
Розети, без да изслуша последните думи на кмета, запали двигателя на своя „Везувий“, извади пневмосмукачите и подкара по отвесната стена над главата на смаяния господар на Ла Пакуа. Кметът продължаваше да приказва нещо, като смутено поглеждаше нагоре, където на разстояние една ръка преминаваха, обрамчени от разноцветните светлини на приборите, къдриците на майтапчията Розети.
— тананикаше Розети с неподражаемото си белканто. А че това е именно белканто, и то неподражаемо, Розети ни беше убедил с Голосеев още в първите минути от запознанството ни, преди изобщо да запее.
„Везувий“ се смъкна от стената върху пътеката пред „Пеперудата“. Кметът се разсмя и се премести при Розети. Потеглихме по-нататък.
В индианското селище стигнахме към десет часа вечерта. Още отдалече се забелязваха няколко запалени клади. Учуди ни цветът на пламъка — виолетов с матовожълти оттенъци. Докато пресичахме селището с мрачните къщи с плоски покриви, успяхме да видим, че кладите горят надалече от него, в подножието на каменна кула с внушителни размери. Над три от огньовете висяха големи котли.
В съседство, върху другия хълм, се извисяваше същата кула, осветявана само от една клада. Между двете кули имаше пропаст.
Оставихме колите в подножието на хълма и тръгнахме в посока към кулата покрай безмълвните мъже с чудати шапки и разноцветни наметки. Между другото до този момент не бях забелязал нито една жена.
— На вожда трябва да се поклоните до земята — бързо ни прошепна кметът. — Това е ей онзи старец на подиума, с червената наметка. А вляво, с орловите пера, стои жрецът и до него са двамата магьосници. На чужденците изобщо им е забранено да разговарят с тях. И никакви песни, много ви моля, синьор Розети.
Кметът пръв театрално се поклони в краката на вожда, а след него и ние, при това не без известна доза смущение. Вождът се надигна от леопардовите кожи и ни отвърна със същия поклон до земята. После извика нещо гърлено и ни даде знак да се приближим.
— Върховният господар на лунните ратници ви приветствува, вас, възсядащите колесниците — превеждаше ни кметът. — Да ви пази лунният огън.
Вождът беше на не по-малко от осемдесет години.
Изпод рунтавите вежди очите му святкаха младежки и проницателно. Охраняваха го четирима воини със свиреп вид, въоръжени с пики и лъкове. Един от стражниците имаше в ръцете си уинчестър.