По заповед на стражника с уинчестъра върху подиума разстлаха леопардови кожи. Настанихме се върху тях и всеки от нас получи чаша, пълна с бяла течност, и златисто блюдо с вдигащо пара месо от куи — по неволя дойде време да опитаме и това лакомство на Андите, — морски свинчета.
Докато под погледите на телохранителите с недоверие разкъсвахме месото, гарнирано с листа и треви, кметът спокойно беседваше с вожда. Ако се съдеше по това, че той ту сочеше с пръст към нас, ту показваше към нашите коли, явно се извършваше церемонията по представянето ни.
Аз отпивах от кисело-сладкото питие в глинената чаша, гледах кулата, подпряла небето, виолетовото проблясване на огньовете, мълчаливите мъже край тях и ми се струваше, че времето като исполинска връщаща се вълна ме изтегля от този бряг на настоящето към смътно блещукащите глъбини на миналото, че бих могъл да стана и воин от дружината на княз Светослав, и отмъстителят на Евпатий4, и да стигна навреме до обгърнатата в мъгла предутринна дъбрава край Непрядва, за да видя как двамата богатири — единият с лисичи калпак и с хищната усмивка на насилник, а другият в развята от черен смерч рубашка и с меден кръст на гърдите — ще се сблъскат, ще се ударят взаимно с копия и ще паднат от конете си и двамата мъртви…
От миналото ме върна към действителността викът, който се разнесе от върха на кулата зад пропастта. Жрецът, който до този миг бе застинал като изваяние, стана, разпери ръцете си, окичени с пера, и тръгна по стръмните стъпала към кулата. Магьосниците го подкрепяха от двете страни. И тримата запяха.
Под акомпанимента на еднообразното им пеене огньовете изгасваха един след друг — покриваха ги с дебели рогозки и пламъкът мигом се укротяваше. Угасна и кладата оттатък пропастта. Настана пълен мрак, само огънчето на цигарата на Розети още тлееше, но ето че и то изчезни.
Ние с Виктор седяхме близо до кмета. Възползувах се от тъмнината, за да се преместя до него, и тихо го попитах:
— Извинявайте, за какво пеят?
— Това са заклинания за лунните духове. Докато не се изкачат до самия връх на кулата — дишайки в ухото ми, обясняваше кметът, — все ще пеят. Доколкото мога, ще ви превеждам, а после вие ще го преразкажете на останалите.
— Благодаря ви за доверието — стиснах ръката му и я разтърсих в знак на признателност.
— Кой се готви за път над бездната, в чии ръце е сияйната вест? — питаше в речитатив жрецът, изглежда, вече от върха на кулата.
— Повелителката на Лунния огън — отвръщаше млад глас отвъд пропастта.
— Кой носи върху крилата си знака за преображението на безсмъртната богиня?
— Пазителката на Лунната благодат.
— Чии коси са лъчи на светлината, кълнове на зелените филизи, струи на младите ручеи?
— На Повелителката на Лунния огън.
— Чии сълзи са благодатен и животворен дъжд?
— На Пазителката на Лунната благодат.
— Кой прокарва върху камъка на Вселената линията на живота и смъртта, на доброто и злото, на мрака и светлината?
— Повелителката на Лунния огън…
Невъзможно бе да запомня всички въпроси и отговори, при това на английски. Най-накрая след известно мълчание жрецът се провикна отгоре с някакъв сякаш задънен глас:
— Лети вече, лети при нас, твоите ратници, пророчице на светлината, Повелителко на Лунния огън!
… И тогава видях как над нас в тъмнината, там, където се намираше другата кула, изведнъж се появи светеща човеко-птица. Тя бавно размахваше фосфоресциращите си ръце-крила и също толкова бавно се приближаваше към нашата кула. Между крилата се развяваше нещо като светещ хитон, лицето й блещукаше с лунна белота, около очите се виждаха сини сенки, а над главата — тъничкият сърп на младата луна. Очарован, исках да разтърся Виктор — този суров реалист, невярващ в никакви чудеса, но се оказа, че го няма до мен, сигурно се бе преместил по-близо до Стаматич.
Беше съвсем тихо. Дочуваше се само глухият шум на реката от дъното на пропастта, над която се носеше Повелителката на Лунния огън. Наум преброих до сто и петдесет, докато загадъчната летяща богиня стигна до нашата кула и се скри в нея.
В същото време на небето над кулата изскочи сърпът на новата луна, съвсем като онзи, който беше над главата й. Цялото племе на лунните ратници занарежда и запя. След доста продължителното им пеене едновременно пламнаха всички огньове, с изключение на онзи отвъд пропастта.
Когато кладите се разгоряха, започнах да местя погледа си от едната кула към другата. Надявах се да различа въжето, по което опиянената от отварата от гравейрос току-що бе преминала, но нищо не видях.
4
Легендарен богатир, убит в битката срещу монгодо-татарите, предвождани от Батий (XII в.) — Б.пр.