Показа се жрецът, сам, без магьосниците. Той слизаше бавно по стъпалата. В едната си ръка държеше дълъг блестящ нож, а в другата — обезглавен петел. Жрецът направи дълбок поклон пред вожда, разряза петела отдолу, вкара ръката си вътре, измъкна сърцето и го изяде.
Лунните ратници възкликнаха радостно. Някои се впуснаха да танцуват. Забиха барабани. Започнаха да раздават гозби от котлите.
— Е, Викторе, как е? — попитах Голосеев, който действително се бе преместил до Стаматич.
— Превъзходно! — Той вдигна палеца си. — Тези куи са голямо лакомство, не е ли така? Моята порция я излапах мигом заедно с тревата. Ето ти тебе морско свинче! Сега чакам допълнително.
Нито дума за полета на призрачната птица! Това не е човек, а кремък!
В главата ми шумеше. Усещах цялото си тяло необикновено леко. Струваше ми се, че щом се кача на кулата и пристъпя над пропастта, ще полетя с лекота, като едва-едва размахвам ръцете си. Такова усещане имах понякога насън, особено през детството си, когато увисвах като чучулига ту над поляна с цъфнала детелина, ту над безлюдните разливи на Елцовка, ту над родното село. Помня, че ясно различавах до най-малките подробности не само лехите в градините и козите, които пасяха по стръмнините, но поради необяснимото свойство на зрението по време на сън виждах дори тиквите като току-що излюпени пиленца, рибките, играещи в плитчините, дори полските мишки край миналогодишните купи сено, дори започналите да чернеят зърна касис край плета. По-късно в Автоакадемията видях огромна снимка върху цяла стена. От височина неколкостотин километра спътникът беше увековечил старта на планетолета „Иван Ефремов“ към Сатурн. На снимката добре се открояваха различните дребни детайли от степния пейзаж: червените чашки на лалетата, змиите, припичащи се на около триста крачки извън стартовата площадка върху камъните, лалугерите край дупките им. Ето че сънищата от детството започват да се сбъдват, бях си помислил тогава…
— Елате през пролетта — прошепна ми кметът. — Пролетното празненство съвсем не е по-скучно. — При тези думи той замечтано погледна луната и въздъхна. — Дори обратното, много по-весело е. Даже и само поради това, че в него участвуват и лунните ратнички. Представяте ли си — между кулите разпъват мрежа, в която хващат първите лъчи на новороденото слънце.
Розети с най-изискани изрази благодари на вожда за свръхневероятния, както го нарече, подарък — зрелището на Летящата дева — и помоли в знак на особена милост да се запознае с нея. Ако владетелят на лунните ратници прояви за това добрата си воля, той, Розети, е готов да я повози със своята колесница, дори да я откара до Ла Пакуа на най-прекрасния дансинг.
— Аз те изслушах, възсядащий колесницата — отвърна вождът и хвърли поглед към телохранителя с уинчестъра. — Желанието ти е неизпълнимо. Повелителката на Лунния огън не показва лицето си на чужденци. Дори ако чуждоземец я види случайно и узнае небесната й тайна, не му се пише добро. Задължително ще намери смъртта си. На линията между мрака и светлината. В нощ на лунно затъмнение.
— На линията между мрака и светлината… В нощ на лунно затъмнение… — повтори уплашено Розети.
И тук за първи и последен път се чу гласът на жреца да участвува в разговора:
— Това е също така невъзможно, както ако един от вас, възсядащите колесниците, реши да подари на върховния владетел на лунните ратници — поклони се той в посока към вожда — своята колесница. Вашата колесница няма къде да бяга сред скалите ни, при нашата лунна светлина. Лунната дева ще умре във вашата тъмнина.
Жрецът се обърна величествено и скоро изчезна в кулата.
За да загладя неловкото положение, попитах вожда дали светозарната дева посещава често лунните ратници. Оказа се, че това се случва веднъж в годината. Да, само един път в годината тя пренася лунния огън от кулата на Смъртта на луната в Лунната люлка. През тази нощ хората по цялата земя са изложени на велики нещастия и беди, ако не направят жертвоприношение на Повелителката на Лунния огън. Малки злополуки заплашват смъртните и през всички останали новолуния и пълнолуния. От тях можем да се опазим, като разпалваме огньове, в които трябва да се добави лунник — суха лунна трева, с биене на барабани и да се изяде живото сърце на жертвеното животно. Така се прави от дълбока древност, от времето, когато лунните ратници са долетели на Земята. А това е станало точно преди 62 хиляди луни.
Позамислих се — 62 хиляди луни са около пет хилядолетия! Ето от какви невъобразими, преди Омирови времена води началото си този обред — появяването на Пазителката на Лунната благодат.