— Значи в деня на пристигането на лунната сеньорита трябва непременно да се изяде сърце на петел? — попита с усмивка Виктор.
— Трябва да се изяде живо сърце — тихо отвърна вождът, като прекара опакото на ръката си по устните. — Още по времето на моя дядо, дядото на моя жрец е изяждал живо сърце не на петел. Дядото на моя жрец!
Замълчахме. Аз погледнах часовника си. Беше около полунощ. Луната се издигаше все по-високо, като едва-едва осветяваше вечните снегове по върховете. Време бе да се връщаме в града. Вождът заедно с телохранителите си ни изпрати до колите. Тук кметът предаде на вожда няколко каси с вино и провизии, брадва и бичкия. Те бързо се договориха за нещо, а после се прегърнаха. Старият вожд заплака.
— Защо плаче? — попита Розети. — Нима аз, глупакът, му причиних такава мъка? Мътните да ме вземат с този мой змийски език, кой дявол ме караше да спомена за отиване на дансинг! Да ме порази гръм от Везувий!
Кметът обясни:
— Той плаче, защото Повелителката на Лунния огън му е отнела единствения внук. Преди три години той е паднал в пропастта. А година преди това е загинал и синът му. Лунните ратници са длъжни да избират вожда си само от рода на върховните владетели. Ето защо старецът ме вика при себе си, като ми предлага длъжността Държател на Лунното перо, за да може след отлитането на душата му аз да стана вожд. А какъв вожд ще излезе от мене с вроден порок на сърцето и с неудържимата ми страст към рулетката?
Стана ясно, че вождът му е чичо.
Аз извадих от багажника прозрачна кутия с точно копие на „Перун“, намален десет пъти, поставих я в краката на вожда, свалих капака и обясних, че това е нашият общ подарък за владетеля на лунните ратници.
Вождът се поусмихна и потърка чело, размишлявайки над нещо.
— Прозорлив и дълбокомъдър е моят велик жрец — изрече най-после вождът. — Голямата колесница няма къде да тича между нашите остри скали. А детето на колесницата няма нужда да бяга. Нека детето стои винаги до моя трон. Редом със свещения камък, паднал от върха на небето. По време на прадядото на моя дядо.
Като дете се радваше този дълголетен старец. Но голямата радост все още му предстоеше.
— О, владетелю, детето на колесницата също умее да тича. И дори да пълзи по скалите. Само трябва да се наглежда. Върху тази дъска има цвете с четири листенца — подадох на вожда пулта за дистанционно управление. — Когато натиснеш горното червено листенце, детето бяга напред, зеленото — назад, оранжевото — наляво, а синьото — надясно. В центъра на дъската има око, то винаги наблюдава накъде тича детето. Ако се изтъркаля към ручея — вижда се ручей. Изкатери ли се на хълма — гледаш го на хълма.
С помощта на кмета вождът тутакси изпробва някои маневри на нашия модел. Няма да крия, че отдавна не бях виждал толкова доволни вождове.
Колко далече може да избяга детето на колесницата? — попита вождът.
— То е в състояние да тича без почивка една луна. Но ако дъската се държи през деня на слънце, детето никога няма да се умори. Само трябва да се внимава дъската да не пада.
— Ще възложа охраната на дъската на двамата си магьосници — тържествено провъзгласи вождът. — Магьосниците ще я държат на слънце от изгрев до залез. И докато съм жив, няма да я изпуснат да падне. Благодаря ти, възсядащий колесницата. Никой от чуждоземните не е радвал сърцето на върховния владетел на лунните ратници, както ти. Каква награда искаш да получиш оттук, за да я отнесеш там? — С ръка той посочи към противоположната на сияйните върхове страна. — Там, в тъмнината.
Розети се наведе към мене и припряно зашепна:
— Грандиозен момент, синьор Таланов. Трябва да измрънкаме поне едно блюдо от онези, върху които ни сервираха техните печени животинки. Лично моята чиния беше от чисто злато, определих го и по теглото, и със зъби. Поне едничка, а? Най-чиста проба злато, кълна се в свети Януарий!
Тогава се сетих 33 гравейроса. Друг такъв случай животът не ще ми предложи, помислих си аз. Да става каквото ще…
С половин глас обясних на кмета молбата си, но вместо с отговор, бях удостоен с дълъг тежък поглед.
— Ако скромната ми молба е неизпълнима, да смятаме за награда вашия поглед — казах аз, като го гледах право в очите. — Именно него и ще отнеса там, в тъмнината.
Кметът направи опит да се усмихне.
— Някои награди може и да не успееш да получиш, докато си жив — тихо произнесе той. — Във всеки случай моят баща още помнеше времето, когато за подобна молба спокойно можеха да пречукат чужденеца на място.