— В онези забележителни времена не е имало такива колесници — посочих „Перун“, — нито техните деца, които умеят да тичат. Между другото, едно от децата им ви очаква в Ла Пакуа.
Отдавна не бях срещал толкова щастливи племенници на вождове.
Владетелят на лунните ратници се отдалечи заедно с кмета, за да се върне твърде скоро и да обяви, че наградата ще ми бъде връчена там, долу, в тъмнината.
А Розети получи наградата си веднага. Тъмночерен камък, пронизан от сълзата на Пазителката на Лунната благодат, и двойка живи морски свинчета в дървена клетка.
3. Да не опустее домът ти, човече
На другия ден се завъртя обикновената въртележка. В минутите на отдих неведнъж си опомнях нощта на границата между мрака и светлината. Понякога изваждах плоското глинено съдче, внимателно измъквах дървената запушалка и помирисвах течността. Усещах аромата на прясно окосена трева, на цъфнал анасон, на тръпчива пелинова отвара. И веднага ме обхващаше тъга. Искаше ми се да захвърля всичко — безумното препускане по чуждата земя, интервютата, срещите, речите, авариите, междинните финали, жълтите шлемове на лидерите, — всичко това да захвърля и да се върна в къщи, при родните поля, при шума на боровете, при купите сено, които плават над крайречната мъгла…
Ние с Виктор спечелихме „Златото на инките“. Но това беше последната ни победа.
В Каляо натоварихме „Перун“ на кораба „Таис Атинска“, настанихме се в каютите и си отспахме до насита. До отплаването на кораба оставаха броени дни.
Една вечер, след като изгледахме в тамошния кинотеатър широко рекламирания фантастичен филм „Обсадата на Марс“, ние се върнахме на кораба.
— Фантазьоре, ще намина при тебе, ако не възразяваш, разбира се. След около половин час, може ли? — каза Виктор и ми намигна.
Той се появи с желязна кутия за киноленти в ръка.
— Познай с какъв нашумял филм ще зарадвам победителя? — попита Виктор, като размахваше кутията.
— С филм за финала. На ръце ни подхвърлят до небето, ти се хилиш до ушите, от джобовете ти се изсипват отвертки, релета, контрагайки и какво ли още не, а аз съм прегърнал като смок купата, която, както ти точно забеляза, е преправен самовар.
— Ето че не позна. Пред теб е строгонаучно кинообвинение. Срещу служителите на кулата, които се възползуват от изостаналостта на масите, за да залъгват простаците с циркови трикове от вида на летене на различни божества над пропаст. Това е то, фантазьоре.
Той се разсмя, а аз все още без да се досещам за нищо, попитах:
— Викторе, нима успя да се сдобиеш с филм за ходенето на жреците по въже?
— Успях не да се сдобия, а да го заснема собственоръчно — гордо рече Голосеев. — При това с помощта на безпощадните инфрачервени лъчи. А те не допускат никаква измама. Ненапразно се казва, че с тях всичко тайно става явно.
Бях много учуден:
— Че кога успя, обесник такъв?
— Ами още тогава, при лунните ратници.
Оказа се, че още щом Повелителката на Лунния огън се бе появила внезапно в мрака пред кулата на Смъртта на луната, неуморимият Голосеев се е промъкнал незабелязано до „Перун“, насочил е кинокамерата така, че да обхване и двете кули, включил е самоснимача на 15-минутен максимум и веднага се е върнал обратно. Ето защо не бях го открил до мене, когато подобието на светещ хитон се развяваше между крилата й, а лицето светеше с белотата си и със сините кръгове около очите…
— Е, храбрецо, какво си успял да снемеш?
— Не съм снимал аз. Да не мислиш, че не съм подвластен на страстите и аз като тебе, макар и в по-малка степен. Снимал е безстрастният уред. И той, само те моля да не се огорчаваш, потвърди моята правота в спора ни. Всичките твои гравейроси — гравестоси са красива измислица. — Голосеев пак размаха кутията както триумфатор скиптъра си от слонова кост. — Вчера проявих филма и току-що го извъртях на монитора.
Не, не се разхожда по въжето нарисуваната птичка. Както постоянно ти втълпявам, чудеса не съществуват! Тя е завързана към една халка, през която е прекарано въжето. С друго въже теглят халката от първата кула до втората. И за да не се върти богинята, когато я теглят, към халката има примка, както на хвърчилата. И забележи, фантазьоре, че щом тя долети — ха-ха, — долети до кулата, веднага тайнствени сили разхлабват въжето и го спускат в пропастта. И всичко е скрито-покрито.
— Вечно ми играеш номера. Но този път няма да успееш, храбрец такъв, страшилище за морските свинчета — ядосах се аз.
— Заповядай на монитора — посочи Голосеев с елегантен жест към вратата и седна. — Върви и сам със собствените си очи ще се убедиш кой кого разиграва. Между другото, решил съм, щом пристигнем, да покажа филма на мои познати от телевизията. От предаването „Очевидно — невероятно“. Сензацията ще гръмне по цялата страна.