— Умник си ми ти, Голосеев — казах с възможно най-спокойния тон, защото усещах, че ще се пръсна от необяснима злоба. — Ти си истински естествоизпитател. От онези, които одират кожата на живи жаби, за да се любуват на рефлексите им. А как иначе ще разгадаят тайните на живата материя? Режи, ръфай, безчинствувай! Но пази се, нещастен натурфилософе, нейно величество тайната отмъщава за насилствените развлечения във владенията й. Дори и на онези, които по-добре от другите взимат завоите в планината.
Голосеев се усмихна до ушите.
— По отношение на отмъщението силно го даваш. А да не би нейно величество тайната да поощрява само за високопарни изрази?
— Тогава смятай за поощрение заплахата да загинеш на линията между мрака и светлината — казах, след като помислих малко. — Нали не си забравил? Това очаква всеки, който разгадае тайната на Повелителката на лунния огън.
— Не са ти точни контурите на призрака, фантазьоре. Умирачката трябва да настигне нечестивеца не просто в подножието на вечните снегове, но непременно в нощ на лунно затъмнение. Съчетанието е, както сам виждаш, твърде рядко за обитател на равнините. Така че шансовете ми да увелича броя на дълголетниците не са малки. Заедно с тебе, разбира се. Ако, фантазьоре, не рискуваме повече от другите на завоите.
— Добре, ставай дълголетник — казах аз. — А на мен ми остави лентата. Искам да я извъртя сам. Без твоите безкрайни коментари. Ако не възразяваш? И моля те, не ме наричай повече фантазьор. До гуша ми дойде от тебе.
Той остави кутията на масата, повдигна рамене и излезе.
През илюминатора нахлуваше мастиленосинята нощ. Над двата острова, които предпазваха пристанището на Каляо от свирепите океански вълни, припламваха трептящи светлини. Аз взех кутията и се качих на палубата.
Износеният, достатъчно изпомачкан „Перун“, беше прикрепен здраво с въжета към стойките. Нищо, железен ветрогоне, мислех си аз, възсядащите колесницата ще те излъскат по време на дългото пътуване на север.
За да не привличам излишно вниманието, поляризирах стъклата на купето на пълно вътрешно отражение. Сега останах съвсем сам с проклетата кутия. Не знам защо, но главното, което ми остана в съзнанието от разказа на Виктор, бе чувството на срам, както ако днес случайно бях подслушал, че съперниците ни още преди началото на състезанието са се уговорили поради неизвестни на мен причини нарочно да отстъпят първото място именно на „Перун“, така че всички наши тактически комбинации са били напразно хабене на сили и на нерви. Ситуацията, макар и нереална, е потискаща. Потискаща е преди всичко с това, че е невъзможно да се промени каквото и да е. Комедията е свършила. Завесата е паднала. Театърът е празен. Само плъховете дращят под сцената.
Извадих лентата, заредих монитора и вече се протегнах да включа, но ръката ми спря на половината път.
За какво ми е нужно всичко това? Нима само да се убедя, че Голосеев е прав? Но в какво се състои неговата правота? В това, че лунното чудо се подчинява на неизменните закони на земната механика? Но защо ми е да знам докрай по какъв — с желязна или с диамантена твърдост закон, денем и нощем, на ята или поединично се носят във висините над океана прелетните птици? Защо ми е да знам докрай защо в детството ми, когато се пренасяхме от село в града и не взехме с нас кучето Нерка, то дотича след седмица, като беше прекосило над шестстотин километра през есенната тайга. Защо в нощта преди последния изпит в Автоакадемията, когато всичко висеше на косъм, ми се присъни моят билет с трите въпроса и на сутринта изтеглих именно него? Защо понякога, особено в лунни нощи, предчувствувам не само завоите и наклоните на пътя, но и насрещните коли зад хълма, и не само колите, а всички препятствия? Какво ли, ако допуснем, че тези странни, загадъчни, неизучени докрай явления също са неотменима част от живота във Вселената? Подобно на задължителната странност в пропорциите на пленителната красота, която е частица от самата красота? Може би светлините на космическите цивилизации угасват именно тогава — едни, задушени от атомни смерчове, други, притиснати от рационално безплодие, — когато в тях накрая умира и последната тайна. Както умира селската къща, изоставена от стопаните си. Както умира човекът, който е изгонил от сърцето си чудото на състраданието и на любовта.
Върнах филма в кутията, излязох от купето на колата, отидох на безлюдната кърма, наведох се над перилата и разтворих пръстите си. Пляскането долу дори и не чух. Е, какво, спи спокойно на дъното на Тихия океан, осквернена сянка на Лунната дева! Нека все така да лети над пропастта Повелителката на Лунния огън! Да не опустее твоят дом, Человече!