— Точно така — прозя се Янечек. — Кога ли са признавали за хубаво онова, което сме правили ние. Не били, кай, удобни за държане каменните оръжия. Не отричам, ние не държахме толкова на удобствата; а днес — сакън, сакън, да не ви излязат пришки на ръцете! Кажи ми ти сега, накъде е тръгнало всичко и докъде ще я докарат? Вземи днешните деца. „Остави ги, бе дядо, казва снахата, да си играят.“ Хубаво, ама какво ще излезе от тях един ден?
— Поне да не вдигаха такава гълчава — оплака се старата. — Невъзпитани са до немай-къде!
— Това е то днешното възпитание — провъзгласи старият Янечек. — А като река понякога да кажа нещо на сина, той ще ми отвърне: "Ти не ги разбираш тия работи, тате, днес е друго време, друга епоха" — то дори и за костените оръжия не можело да се каже, че били последна дума. „Един ден, казва, хората ще измислят още по-инакъв материал…“ Ето това, знаеш ли, вече е прекалено: като че ли някога някой е виждал друг, по-здрав материал от камъка, дървото и кокала! Сега вече и ти самата, която си една глупава жена, трябва да признаеш, че — че — че това минава границите на всичко!
Янечкова отпусна ръце в скута си.
— Ами откъде — каза тя — се вземат у тях всичките тия глупости?
— Абе, казват, че сега това било модерно — фъфлеше беззъбият старец. — Моля ти се, ей там, в тази посока, на четири дни път оттук, се домъкнало някакво ново племе, една такава чужда паплач, и те, казват, така ги правели тия работи… Та да знаеш, от тях са всичките дивотии на нашите. И костените оръжия, и всичко. И дори — дори ги купуват от тях — развика се той ядосан. — Срещу хубавите ни кожи! Като че ли някога от чужденците е идвало нещо свястно! Не бива да има никакво вземане-даване с тая чужда сбирщина! И изобщо добре да се помни това, което са ни завещали нашите прадеди: появи ли се някъде чужденец, връхлитай го и го очиствай. Така си е открай време: какви ти там церемонии, трепи ги наред. Ех, тате, казва синът, днес условията са други, сега се въвежда размяната на стоки… Размяна на стоки! Като утрепя някого и му взема всичко, което има, давам ли нещо срещу това — защо ми е притрябвала някаква си там размяна? — Ех, тате, казва синът, за това се плаща с живота на хората, за тях било жалко! — Там е цялата работа: жалко било за живота на хората! Такива са те, днешните им схващания — мърмореше недоволен старият човек. — Бъзливци са те, там е работата. Жалко, кай, за убитите хора! Ами я ми кажи ти, сине майчин, как ще се изхранят толкова хора един ден, ако не се избиват? Те и сега елените са малко пущините, че после ли! Гледай ги ти, за човешкия живот им е жал; а традициите не зачитат, прадедите и родителите си не уважават… И това ако не е разложение — възкликна възбуден дядо Янечек. — Оня ден, гледам, някакъв сополко драще с въглен по стената на пещерата изображение на бизон. Аз го пернах по главата, а синът казва: „Остави го, бе тате, виж бизона, като жив го е докарал!“ — Е, това вече на нищо не прилича! Кога е било децата да хайлазуват така? Като нямаш друга работа, момче, вземи парче кремък, па го окълцай, а не да рисуваш бизони по стената! Кому са притрябвали тия идиотщини?
Старата Янечкова строго стисна устни:
— То да бяха само бизони — отрони тя след малко.
— Че какво друго? — попита дядото.
— Ами нищо — въздържаше се Янечкова, — срам ме е да го кажа… Знаеш ли — реши се тя изведнъж, — тая сутрин намерих… в пещерата… парче от мамутски бивен. Изрязан като… като гола жена. И гърди, и всичко си има, разбираш ли?
— Не думай — смая се старецът. — Че кой го е изрязал?
Янечкова възмутено сви рамене:
— Де да знам. Трябва да е някой от младите. Аз я хвърлих в огъня, но… Ей такива гърди имаше! Тфю!
— …Е, бива, бива, ама чак толкова — едвам можа да каже дядо Янечек. — Каква извратеност! Знаеш ли, така е само защото са се хванали за кокала! Такива мръсотии на нас никога и през ума не са ни минавали, те, тия неща, от кремък не могат и да се изрежат. — Ето накъде отива работата! Това са те, техните изобретения! Все ще измислят разни работи, все ще правят нововъведения, докато провалят и унищожат всичко — И ще видиш — в пророческо изстъпление извика първобитният човек Янечек, — тя, тая работа, дълго няма да кара!