— Възнамерявам да открия този Франк Палермо и да разбера какво знае той, ако, разбира се, се съгласи да говори. След това ще проведем хубав откровен разговор с нашите клиенти.
— Смятате, че клиентите ни укриват нещо?
— Ако казаното от Ван Нийз е истина, те крият нещо — отвърна Мейсън и като посочи криволичещия път, продължи. — Съгласно моите сведения трябва ей там да завием наляво и да хванем пътя, който извива по посока на онези покрити с храсти хълмове.
Дела подаде бинокъла на шефа си, той го прибра, настани се в колата и поеха по изобилните завои на пътя. Пресякоха едно дере по малък дървен мост и пътят започна да се издига. Колата се понесе по редица от скатове и изведнъж зави наляво по кален черен път.
— Пресни следи от кола — отбеляза Дела. — Изглежда, пътят се използува твърде много.
— Ъхъ — отвърна нечленоразделно Мейсън.
— Известно ли ви е как изглежда Палермо?
— Знам само от кой тип хора е.
— Като какъв ще да е?
— Глава на бик, инатчийски упорит, лукав, с блестящи очи, два здрави юмрука и нахално държание. Дъхът му е съставен половината от чеснова миризма, а другата половина от изпарения на кисело вино.
— Обрисувахте го като много суров човек.
— Може да съм несправедлив към него, но той е точно от този тип хора, които разкриват труповете, оставени от другите.
Вече пътуваха покрай жалки подобия на жилища — небоядисани бараки със стърчащи върху тях кюнци, които им служеха за комини — опустели, порутени колиби, които бяха мълчаливи свидетели на човешката битка с нищетата. Сега благодарение покупките на Фред Милфийлд и активната дейност на Скийнър Хийлз Каракул Къмпани притежателите им разпродаваха земята си на привлекателни цени и бягаха далеко, търсейки по-добър живот.
Черният път се издигна над един гребен и после се спусна в малка долина. Пред тях се намираше колиба, подобна на всички останали. Различаваше се но тънката струя дим, къдреща се из импровизирания комин.
— Сигурно приготвя неделния си обяд — заключи Мейсън.
— Това ли е мястото, което търсим? — запита секретарката.
— Съгласно моята скица, то е.
Мейсън промуши колата под простряно изсушено пране, после моторът затрещя по наклона отсреща, заобиколи купчина дърва и влезе в изпълнения с разхвърляни боклуци двор, ограждащ бараката. Непосредствено зад нея се издигаха високи хълмове, които маркираха края на пасбищната земя. Тези хълмове бяха гъсто покрити с нискостеблен храстовиден дъб, изпъстрен с малки китки храсталаци от градински чай.
Вратата на бараката се отвори внезапно. Човек с широк гръден кош и лъснало лице, над което висеше стоманеносив перчем, застана на прага. Сивозелените му очи гледаха въпросително и издаваха усилията му да познае посетителите.
— Търся Франк Палермо — заговори адвокатът.
— Добре. Пристигнали сте тъкмо, дето трябва. Това е Франк Палермо — постави ръка на гърдите си той. — Какво ви нося тук?
— Аз съм Пери Мейсън, адвокатът.
Внезапна вълна на ентусиазъм заля лицето на човека пред тях. Завтече се към посетителите с протегната ръка.
— Гос’ин Мейсън! За бога! Голям адвокатин като вас идва да види дребен овчарин като мене. Ама чудо, я! Басирам се с вас, че тая кола ви е струвала маса пара, а? Та слизайте, де! Дайте тука и тази лейди. Шъ си направим хубава приказка — вие и аз. Шъ му дръпнем по една чаша вино, не ли?
— Не — отвърна Мейсън, усмихвайки се към Дела. — Ще си поговорим ей тук. Много бързам — и той скочи и пое протегнатата ръка.
— Ама шъ пийнете чаша вино, е? Да донеса?
— Съжалявам, но никога не пия преди обяд.
Лицето на Палермо оклюма.
— Приготвил съм специално вино — такова, дето не може се намери в никакъв ресторант. Пфу, ресторантаджийско вино! Та то сладни. Каква файда да пиете сладко вино? Пий хубаво кисело вино, което те прави як, не ли?
— Хубаво е, ако си навикнал на него, но ако не си, то е твърде силно питие.
— Не е силно в’обще. Коя е тая госпойца? Да не е жена ви?
— Тя е моята секретарка.
— Секретарка, е? За какъв дявол ти е секретарка?
— Тя записва всичко казано — очите на Мейсън се усмихваха.
Дела също отправи усмивка към Палермо.
Овчарят намигна просташки и интимно, сякаш искаше да каже, че така могат да разговарят само двама приятели, разбиращи езика си.
— Исусе Христе! Ей това е вече нещо! Записва разни неща, а? — и, отхвърлил назад глава, той се разсмя гърлено.
Дела Стрийт отвори крадешком вратичката на нишата в предната част на колата, извади стенографски бележник и молив, нагласи ги върху скута си, където Палермо не би могъл да ги види, и се приготви да записва, а после се обърна към Мейсън.