— Да, предполагам, така е — съгласи се Дела. Таксито се носеше плавно и водачът се бе умълчал за известно време, докато стигнаха Юниън Търминъл.
— Ще ви дам моята картичка, мадам — предложи той. — Ако някога се наложи отново да ходите на място, където не искате да бъдете проследена, само ми се обадете. Обикновено ще ме намерите там, дето ме наехте днес.
— Благодаря ви.
— И помнете, че никой не може с пръст да ви пипне, когато аз съм около вас.
— Наистина, много сте любезен.
Дела Стрийт заплати таксата, означена на таксиметъра, като добави двадесет и пет цента бакшиш и една много мила усмивка.
С очи, плувнали в мечтателност, шофьорът я проследи, докато премине през входа на гарата, и се върна сепнат към реалния свят и правилата за движение на превозните средства, едва когато клаксонът на колата зад него изрази дрезгав протест.
Дела откри Карол Бърбанк, изправена до телефонната будка в чакалнята при телефонната и телеграфна служба.
— Здравейте — възкликна усмихната Карол и протегна ръка импулсивно, — мистър Мейсън ми телефонира да ви чакам тук.
— Той ми даде строго определени инструкции — кимна в ответ младата секретарка.
— И на мен каза така.
— На мнение е, че е от изключително значение да вършите точно това, което е наредил.
— Естествено — засмя се Карол, — ако плащам на адвокат, за да ме съветва, бих била глупачка да пренебрегвам нарежданията му.
— Къде е баща ви? — запита Дела.
— И аз бих искала да зная — смръщи вежди Карол. — Напразно се опитвах да се свържа с него по телефона.
— Ходил ли е в петък следобед до Скийнър Хийлз, за да разговаря с Франк Палермо?
— Петък следобед?
— Да.
— Разбира се, не. Петък бе денят, когато беше насрочена политическата среща в мотела Прибой и слънце, не си ли спомняте?
— Добре — произнесе много решително Дела. — А сега трябвала дойдете с мен и се налага да не се показвате навън за известно време. Така нареди шефът.
— Иска да ме скрие от досега на вестникарите?
— Не го попитах — усмихна се Дела, — пък и това не влиза в моите задължения, разбирате.
— Да, разбирам. Мистър Мейсън може да прояви необичайна раздразнителност, ако някой се опита да прекъсне бързия му мисловен процес, за да го пита защо да се постъпва така, а пе иначе. Отлично, да вървим!
— Мисля, че най-добре ще е да наемем такси — предложи Дела и се запътиха към пиацата.
— Извинете за момент — спря се внезапно Карол, — по-добре ще е да си сложа палтото и ръкавиците. Студеният западен вятър задуха отново този следобед, а времето бе така хубаво само преди половин час.
— Дайте да ви помогна, като ви държа чантата — предложи Дела.
Карол облече палтото, носле пое чантата си и извади ръкавиците. В този миг някакъв формуляр последва ръкавиците и падна от чантата на пода. Дела погледна въпросително към Карол, но лицето на младото момиче не изразяваше никакво безпокойство. Явно не бе забелязала полетелия към земята лист Дела се извърна. Усмихнат мъж се бе спуснал да изяви кавалерството си. Като се наведе и повдигна шапка, той пое падналата бележка и я подаде на Дела. Тя му се усмихна.
Карол се обърна и изгледа любопитно Дела, а тя, тласната от внезапна инстинктивна подбуда, пъхна листа в джоба на палтото си. Едва когато излязоха от гарата и прекосиха площада до пиацата, Дела успя да измъкне бележката и да я огледа бързешком.
Беше разписка за връчен на съхранение в багажната пакет.
— За минутка само, мис Бърбанк — помоли внезапно Дела, — бихте ли ме почакала само за миг да телефонирам на шефа за нещо, което съм забравила?
— Моля ви! Да ви придружа ли?
— О, не се безпокойте да се връщате. Аз само за миг…
— Не, не, ще ви придружа.
— Нямате нищо за получаване от гарата, нали?
— Не.
— Нито багаж, нито нещо друго?
— За бога, не! Дойдох тук, защото е удобно място за телефониране и винаги може да се намери такси. Напоследък не е лесно да наемаш такси, точно когато ти е необходимо.
— Да, зная го много добре. Преди няколко дни трябваше да чакам толкова много за превоз, че пропуснах часа си при фризьорката. Ако ме извините само за миг, мис Бърбанк…
Дела се мушна в една телефонна кабина, като остави Карол навън, а после набра нерегистрирания номер на Мейсън. Чу щракането на повдигнатата телефонна вилка и гласа на Мейсън — много предпазлив.
— Ало, кой е?
— Дела.
— Здравей, Дела, добре ли си?
— Да.
— Не бе проследена, нали?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да. Никакво съмнение.
— Прибра ли Карол.
— Да.
— В хотела ли сте сега?