— Ще попълня и вашата регистрационна карта. Впрочем как е нашето второ име?
— Едит, но почти не го ползувам.
— Няма значение — отвърна Дела и вписа в листа К. Е. Бърбанк.
Чиновникът натисна бутона на звънеца върху бюрото и повика:
— Хей, бой!
Дела извади от чантата си адресирания плик и го постави върху преградата на гишето.
— Едно съобщение за мистър Мейсън. Може да го потърси малко по-късно. Ще бъдете ли любезен…
— С удоволствие ще се погрижа да го получи. Той сам ли ще го потърси или очаквате да изпрати някого? Ние…
Човекът, който току-що бе влязъл в хола, се приближи бързо до гишето и се окашля важно. Чиновникът прекъсна разговора си, за да повдигне очи към влезлия.
— Само за минутка, моля. Зает съм в момента с тези две млади дами. Бой, заведи дамите до стаи 624 и 626. Отвори вратите на общата баня и…
— Почакайте малко! — отсече новодошлият.
На Дела никак не се хареса този тон. Тя се извърна, предчувствувайки неприятност, тъкмо когато едра мъжка ръка обръщаше ревера на сако. Дела видя блестяща значка с изписан върху нея номер, отличителен полицейски знак, и някакви букви. Приветливият непознат, който бе толкова ентусиазиран по повод красотите на Сан Франциско, сега не бе нито приветлив, нито приятелски настроен. Той побутна леко Дела настрана и огромната му лапа легна върху плика, който чиновникът все още държеше с отворена от обърканост и почуда уста.
— Бихте ли бил любезен да обясните какво означава всичко това? — запита гневно Дела Стрийт.
— Очите му проблеснаха стоманено, твърдо и дебнещо. Гласът му стържеше като пила и преливаше от противна властност.
— Вас, момичета, ви очаква приятна среща в полицейската главна квартира! Таксито, с което дойдохте, ви очаква отвън — и той се обърна към също облечения цивилно човек, който стоеше зад него. — Дръж ги под око, Мак, докато проверя какво има в този плик.
Мак застана плътно зад момичетата, докато първият измъкваше разписката от плика. Той я поднесе на другия, колкото да хвърли един поглед върху нея, като я държеше така, че Карол не можеше да види какво държи в ръката си.
— Добре, Мак, аз ще задържа това. Ти ги отведи в главната квартира. Ще се видим там.
— Предполагам, хора, че не знаете коя съм — произнесе с твърд глас Карол Бърбанк. — Не можете да си играете така с мен!
Човекът, който само преди няколко минути бе така мил с тях, сега я гледаше властно и без усмивка.
— Не се залъгвайте, че не знаем коя сте, мис Бърбанк. Тъкмо понеже знаем коя сте, постъпваме така. Хайде, влизайте в колата! Може би предпочитате пътуване в полицейска кола? — запита той, когато Карол се отдръпна назад.
— Искам да повикам своя адвокат! — обяви с достойнство Дела.
— Да, да — произнесе успокоително полицаят, — но не можете да сторите това тук. Не допускам, че желаете целият хотел да научи за делата ви, нали? Хайде, в главната квартира също има телефон. Ще имате колкото искате време, за да го повикате, когато пристигнем там.
— Искам да го повикам оттук! — отвърна Дела, като тръгна към телефонната кабина — и не давам пет пари, дали цял свят ще научи за делата ми!
Огромната шепа на полицая сграбчи ръката й, дръпна я силно и я завъртя.
— Отлично! Щом като желаеш да постъпваме по другия начин, ето ти!
XIV
Стаята в главната квартира имаше решетка на прозорците си, чиста, но някак разкривена маса, около дузина столове, три огромни медни плювалника върху гумени подложки и нищо повече. Това бе скромна стая, служеща явно само за една цел. Липсваше каквато и да било украса и топлота. Хората, които биваха оставяни тук, биваха докарвани като животни в кланица. Те просто трябваше да чакат толкова време, колкото бе необходимо на тези, държащи съдбата им в свои ръце, за да се приготвят да ги приемат.
Дела Стрийт и Карол Бърбанк седяха до отдалечения край на масата, близо до прозореца. Насреща им, оттатък масата и разположен между тях и вратата, полицаят, натоварен да ги държи под око, седеше облегнал лакът върху масата и протегнал крака върху седалката на съседен стол, като излагаше на показ пред момичетата говеждия си профил на човек, малко над средна възраст. Ходът на годините го бе направил безчувствен към женската красота, а продължителната му служба в полицията — дълбоко закоравял към човешките страдания. Държанието му показваше, че не счита себе си за участник в сцената. Тялото му беше тромавата преграда между задържаните и вратата и в това се състоеше изпълнението на задълженията му. Мисълта му бе далеч, заета с изчисления на процентите, ако спечели при надбягванията утре следобед; замислен за това какво би вършил, когато му дойде време за пенсия; зает с това да преповтаря изречените между него и жена му тази сутрин остроти, учудващ се някак печално на нейната вродена кадърност да шиба с езика си като с камшик, докато той не бе в състояние да й отговори по най-добрия начин по-рано от късно следобед. Жена му притежаваше истинска дарба в този смисъл. Не, по дяволите, беше я наследила от майка си, така ще да е. Припомняше си и няколко сцени е тъща си преди да умре преди около десет години. Мейбъл изпадаше в ужас от начина, по който старата разиграваше тези сцени, но това бе по времето, когато Мейбъл не беше още надебеляла. Наистина, тя имаше хубава фигура в онези дни. Е, ако искаше да е справедлив, и той самият бе притурил доста към килограмите си. Беше развалил формата си, откакто преустанови тренировките по хандбал. Хвърляйки поглед назад, той не можеше да си спомни кога точно се бе случило това. Да, беше след онова грипово боледуване, а после бяха променили за кратко време работните му часове и…