— Настоявам върху правото си да ползувам телефона — прекъсна мислите му с твърд глас Дела Стрийт.
Полицаят се намръщи поради това прекъсване и не отправи дори и поглед към момичето, а отговори механично:
— Ако ви регистрират в книгата на арестуваните, ще имате право да повикате адвокат.
— Настоявам да ми бъде позволено да се свържа с адвоката си още сега!
Полицаят не продума повече нищо. Той се чумереше в усилията си да се досети защо бе престанал да играе хандбал. Да не би да беше нещо във връзка е онзи скандал в полицията. Не можеше да си спомни, дали това не бе по времето, когато капитанът бе изправен пред Голямото жури да отговаря по повод на страшния вик, който онази жена бе издала, докато бягаше от тази къща там на…
— Настоявам на правото си — продължи Дела Стрийт — да се свържа с мистър Пери Мейсън, който е както мой работодател, така и мой адвокат.
— Това не ще те доведе до никъде, сестрице — измърмори полицаят.
— Добре, чухте ме да поставям своето искане. Ще видим, дали то ще ме доведе до някъде или не. Мисля, че все пак в тази страна има закони.
— Можете да говорите с лейтенанта.
— Добре, да говорим с лейтенанта.
— Той ще ви приеме, когато е готов.
— Е, аз съм готова, но не говоря с лейтенанта, а с вас.
— Аз изпълнявам само заповеди.
— Но можете да се окажете натясно. Знаете, че всичко това не ще се поправи на Пери Мейсън.
— Мадам, лейтенантът не дава и пукнат грош, дали това се нрави на Пери Мейсън или не.
— И когато нещо не е но вкуса на моя шеф — продължи Дела, — той е способен да направи доста по този повод. Може, да речем, да отправи дори обвинение срещу вас.
Краката на полицая се спуснаха с трясък на пода. Сега вече той се извърна с лице към момичетата.
— Обвинение срещу МЕНЕ!?
— Точно така.
— На какво основание?
— На основание на отказа ви да ми разрешите да се свържа с адвоката си, поради отказа ви да ме отведете, и то без каквото и да било ненужно забавяне, пред най-близкия представител на съдебната администрация.
— А, почакайте малко сега. Та вие не сте арестувана още.
— Тогава защо ме държите тук?
— Областният прокурор иска да поговори с вас.
— Аз не желая да говоря с областния прокурор!
— Тъкмо там е вашата беда.
— Искате да кажете, че съм доведена тук като свидетел?
— Е, в известен смисъл, да. Разследва се престъпление.
— Ако ме държите като свидетел, трябва да имате нареждане от съда, за да ме задържате. Ако съм арестувана, трябва да ме отведете до най-достъпния вам съдебен магистрат без каквото и да било ненужно отлагане.
— Е, вие един вид чакате да ви приеме представител на властта — усмихна се полицаят.
— Схващайте го както си искате, но когато обвинението срещу нас бъде изготвено, не се сърдете после, че не съм ви предупредила. Приличате на човек, който има дълга полицейска кариера зад гърба си. Ще бъде срамно, ако извършите сега нещо, което да ви задържи доста далеко от пенсията.
— Я ми кажете какви ги дрънкате пък сега?
— Коментирам факта, че ако сте виновен в насилие върху праната ми и ако предпочитате да отправим обвинение против…
— Чуйте какво, аз изпълнявам само заповеди.
— Заповеди да ме държите тук, без да ме оставите да се свържа с адвоката си?
— Ами да, заповед да ви държа тук. Дела Стрийт се усмихна триумфиращо.
— Значи не сте наясно по отношение на това какво ще кажат вашите висшестоящи, когато някой започне да упражнява преса върху тях: „Но защо? Та ние само инструктирахме този служещ да им предложи стол в чакалнята. Не сме му казвали, че се намират под арест. Предполагаме, разбира се, че те с готовност щяха да останат тук, за да ни подпомогнат по СБ я собствена воля да разследваме престъплението. Никога не сме му казвали, че те не могат да се свържат с адвокат. Мислехме, че той разбира достатъчно, за да схване, че те не са обезправени конституционно. Ако е насилил закона, сторил го е но свой почин. Не сме ние отговорни за това. Никога не сме му давали подобни заповеди.“