— Не е необходимо да лежите така неудобно. Я си повдигнете главата — и тя я положи на скута си. — Така можете да разкажете за всичко, което има да се случи, както ако главата ви се търкаля по пода.
— Не бива — протестираше сънливо Мейсън. — Главата ми трябва да с там долу… на йода… Искам точно да узная времето… О, добре… може би всичко ще е по-добре, ако се отпусна напълно.
Пръстите й докосваха леко челото му, галеха веждите му и затворените очи, приглаждаха назад косата му.
— Лежете си само и се отпуснете — шепнеше тя.
Мейсън повдигна ръка, намери нейната, доближи я до устните си, задържа я за миг така и после я отпусна. Спокойното му и равномерно дишане показваше, че е заспал, и в съня си още веднаж той посегна за ръката й и я задържа на гърдите си.
Минутите течаха без промяна в обстановката. Дела Стрийт седеше неподвижна. Яхтата, заседнала вече здраво в тинята, изглежда бе престанала да се накланя повече. Дрямката обхвана постепенно и Дела. Топлината на кабината, обгърналата ги дълбока тишина, отпускането на нервите след тежкия ден в съда и късния час, прибавен към всичко това, оброни главата й в приятно сънно замайване.
Внезапно подът се раздруса и след миг се наклони стръмно надясно. Изведена рязко от сладката дрямка, Дела отначало не успя да издаде никакъв звук, а се улови инстинктивно за дръжката на вратата. Отпуснатото тяло на Пери Мейсън се търкаляше надолу. Пробуден от дълбок сън, той рефлекторно се мъчеше да впие пръсти в килима, а след миг Дела чу тъп удар, когато тялото на адвоката срещна дясната ниска стена на кабината. Веднага след това прозвуча смехът му в тъмнината.
— Е, Дела, предполагам, че заспах хубавичко и всичко това се свърши. Сега е точно 1:43. Съгласно моите пресмятания това прави четири часа и една минута след кулминацията на прилива. Естествено в последователните кулминации съществува незначителна разлика, която трябва де се има предвид, но това е почти нищо и…
— Какво има? — сподави уплашен вик Дела, когато той спря рязко да говори.
— Слушай! — предупреди тихо той.
От непрогледния мрак навън долитаха ритмични глухи удари, които с всяка измината минута ставаха все по-отчетливи. Това бе шум, който предизвикват весла, когато при всяко гребване се трият в ръба на лодката.
— Какво е това? — прошепна Дела.
— Гребна лодка — отговори с приглушен глас Мейсън.
— Идва към нас?
— Да.
— Допускате ли, че това е човекът, който идва да ни прибере с гребна лодка? Моторът може да се е повредил нещо и…
— Твърде рано. Бъди спокойна, Дела! Къде си?
— Ей тук, до печката. Търся ръжена. Ако това е убиецът…
— Ш-ш-ш-т! — предупреди Мейсън. Той се отправи в тъмното към нея.
— Нека се опитаме да намерим джобното фенерче.
— Търсих го вече — прошепна тя. — Когато яхтата се наклони рязко, трябва да е паднало от масата. Ето, шефе, по-добре вземете ръжена. Той е тежък и…
Лек внезапен удар поклати яхтата, когато идващата лодка се удари о нея. По палубата над главите им закънтяха тежки стъпки. Люкът изтрака и се плъзна по шините.
Мейсън бързо придърпа Дела към вратата.
— По-скоро тук, в ъгъла! — пошепна той.
В следния миг сноп от силна светлина освети кабината, след което мигновено угасна. Кракът, поставен на горното стъпало, се извъртя изведнъж и спря. За секунда натрапникът остана неподвижен, после кракът бързо изчезна. Люкът изтрещя обратно на мястото си. Стъпки прекосиха наклонената палуба, а след това се чуха и в лодката. Греблата заудряха яростно по водната повърхност.
— Бързо! — и Мейсън се насочи към стълбата. — Намери фенерчето, Дела! Пипай по ниската част на стаята, там ще се е спряло, подай го!
Мейсън се покатери по стъпалата, отмести люка и главата и раменете му бяха обгърнати от студения въздух. Тънката мъгла се бе превърнала във влажен дебел пласт, увиснал на вълма над водата, поглъщащ звуците и объркващ посоките. Ударите на веслата звучаха панически откъм млечния мрак.
— Хей, ти, върни се обратно! — закрещя Мейсън.
Бесният плясък на веслата се ускори още повече и друг никакъв отговор не дойде от обвитата в мъгла тъма.
— Ето фенерчето, шефе — и Дела Стрийт тикна металическия цилиндър в ръката му. Той натисна бутончето и сноп светлина се удари в стената от мъгла. Ефектът бе същият, както ако би се опитал да прекара лъч през шише с мляко.
Шумът от греблата чезнеше в далечината. Мейсън ругаеше тихо.
— Какво го изплаши? — питаше Дела. — Не предизвикахме никакъв шум.
— Печката — обясни Мейсън. — Когато е отворил люка, топлината го е ударила в лицето. Веднага е разбрал, че някой е на яхтата.