Като каза това, Керкота сне една светла люспа от тези, които украсяваха шията му, подаде я на Нала и продума: „Носи я на гърдите си. В зло време тази люспа ще ти помогне.“ След туй се скри, а Нала остана сам в гората, вече преобразен.
Нала тръгна към айодийското царство да иска служба от Ритупарна, който отдавна вече бе прибрал неговия предишен слуга Варшнея.
Мъдрият цар Ритупарна, голям любител на коне, събираше отвсякъде добри коняри. Щом пристигна в Айодия, Нала се яви пред царя.
— Аз съм конярят Вахука — каза той. — В изкуството да управлявам коне нямам равен на себе си. Аз съм изкусен и в много други неща: по-вкусна храна от онази, която готвя аз, никой не може да сготви. Всяка работа, която иска усилен труд, съм готов да взема върху си. При тебе, царю Ритупарна, искам да постъпя на служба.
Ритупарна му отговори благосклонно:
— Ще те взема на служба, Вахука. Отсега ти ще ми бъдеш главен коняр: наглеждай моите коне и ги учи бързо да бягат; за службата си ще получаваш сто драхми. Другар ще ти бъде Варшнея, досегашният ми най-изкусен коняр, а с него и старият Джевала, и много други. Весело ще прекарваш свободното си време с тях и ще можеш да правиш каквото искаш.
И ето: цар без царство, мъж без жена, изгнаник, лишен дори от лицето си, Нала служи като главен коняр при цар Ритупарна, а Варшнея, който тъй усърдно му служеше преди, сега е негов другар. Под една стряха, но чужди един на друг, и когато са заедно, и когато са отделно, всеки със скръбта си, те непрестанно тъжеха: Варшнея — за жалката гибел на своя цар, а Нала — за отхвърлената си съпруга. Всяка вечер след свършване на работата Нала се затваряше самичък в стаята си пееше все същата песен: „Къде се скиташ сега ти сама, о, светлоока? От горещина и студ, от жажда и глад, измъчвана от дивата пустиня, ти ходиш гола, като вдовица. Де намираш утеха на скръбта си?“ Така пееше той. Един път го зачу Джевала и го попита:
— За кого тъжиш, Вахука? Коя е жената, за която тъй унесено пееш такава жална песен?
— Пея за жената на един обезумял съпруг, избран и любим от нея, но изгубил и ум, и богатство; за мъжа, който й измени, който забрави свещената клетва, дадена пред боговете; от нея разделен, той отдавна вече се лута в тъга, разкаяние и страх, без да знае облекчение на скръбта си ни ден, ни нощ, скита се като бездомен чужденец. И всяка нощ си мисли все за нея и пее тази песен. Скитник, окъсан като просяк, той пие с търпение капка по капка горчивата си чаша, напълнена с престъпления, чашата на раздялата. А тя, която и в опасностите не се е разделяла от мъжа си в пустинята… Де е тя? Какво е станало с нея? Само по чудо е избавила може би живота си. Тази повест той сам ми разказа. Оттогава пея песента му.
Видарбинският цар Бима, като узна за нещастието на Нала, незабавно събра всички видарбински брамини и им каза:
— Намерете дъщеря ми Дамаянти и цар Нала. Който се научи де са моите деца и ми ги доведе, ще получи сто най-добри вола и едно село, богато като многолюден град. Тъй също сто вола ще получи и онзи, който ги не доведе, но с вярно известие се върне при мене.
Брамините веднага тръгнаха на изток, запад, север и юг да търсят Нала и жена му. Дълго ходиха те по всички области, градове и села, по всички безлюдни гори, планини, равнини и пътища; но напразно: никакво известие нямаше ни за Нала, ни за вярната му жена.
Най-после браминът Судева пристигна в Чеди и на царския празник в двореца съгледа Дамаянти. До княгиня Сунанда, в дрехи на тъжна вдовица, близо до светлата и радостна мома, стоеше тя — като мрачна жена, която скърби по мъжа си, като сянка близо до светлината, като елмаз без сияние, като ден без слънце, покрита с двойно покривало, закрита от погледите — с черни дрехи и черна тъга. Като я видя, Судева тозчас разбра кой стои пред него.
Той си помисли: „Аз гледам същия образ, който толкова сладко светеше онази сутрин, когато всички земни царе и владетели в тревога смирено чакаха на кого ще подаде ръка Дамаянти. Тя е, пълноснажна, тъмнокоса, която весели душата с райския блясък на очите си и служи за утешение на света. Да, тя е — също като млада лилия, лишена от корена, като лотос, смазан от слонова стъпка; тя е, която скърби за съпруга си, изгубила заедно с него целия си живот, като пресъхнал извор, като лунна нощ след пълно затъмнение. Но де е той, могъщият Нала? Дали е можал да понесе раздялата с такава жена, или се е погубил? Мъка пронизва цялото ми тяло, като гледам нейната съкрушена хубост и като срещам огненотъмните й погледи, които гаснат в сълзи. След като е пребродил всички пътища на изпитанията, скоро ли ще се срещне с обичния си съпруг, както се среща звездата с месеца?“