Подир това той се приближи до мястото, дето стоеше замислена Дамаянти.
— Поздравявам те, видарбински трендафиле — каза й той, — аз съм Судева, видарбински брамин: баща ти Бима е жив и здрав и си царува мирно. Жива и здрава е и добродушната ти майка. Живи са и братята ти, и децата, които цъфтят мирно под защитата на дядо си. Но всички са съкрушени от тъга по тебе. Днес всички брамини те търсят по целия свят. Най-сетне боговете позволиха на мен да те намеря.
Като позна добрия брамин, Дамаянти се заля в сълзи и захвана да разпитва за родителите си, дружките, ближните и познатите си.
— Пораснаха ли децата? — попита най-после тя.
При тези думи гърдите й се разтърсиха от плач и от прекрасните й дълги клепачи закапаха едри сълзи. Като видя, че тя плаче от разговора с брамина, Сунанда се много разтревожи и каза на майка си:
— Нашата гостенка плаче; тя приказва с един брамин, който трябва да й е познат, и неговите думи й докарват тъга.
Тогава майката царица излезе от вътрешните стаи и като видя брамина, заповяда да й го доведат. Тя почна да го разпитва:
— Разкажи ми какво знаеш за нея. Чия дъщеря е? Чия жена? По каква чудна случка се е разделила от родителите си и по какъв таен признак ти можа да я познаеш? Разкажи ми всичко.
Като седна на посоченото място, многомъдрият брамин Судева почна своя разказ:
— Сега царува във Видарба цар Бима, който доживя със слава до дълбока старост. А тази чужденка е Дамаянти, дъщеря на видарбинския цар, жена на нишадеца Нала. Тоя син на Виразена безумно проигра цялото си царство; от това време, като остави Нишада, изгуби се с жена си без следа. Бима ни проводи да търсим дъщеря му. И ето, случайно аз познах нашата изгубена княгиня… Та и кой не би я познал? При това тя има белег: на челото й под гъстите коси е скрита звезда, като месец под облак; тя се е родила с тоя знак. Брама я е отбелязал със знака на благодатта.
Судева млъкна. В това време Сунанда се приближи крадешком до дружката си, изведнъж смъкна булото от главата й, разкри къдравите коси, които осеняваха прекрасното чело на видарбинската княгиня и ясно като месец, който пронизва черен облак, блесна чудната звезда. Като видя това, просълзена от умиление, Сунанда падна на гърдите й. Царицата също заплака. Най-после майката царица каза:
— Дамаянти, ти си била дъщеря на моята сестра! Нашият баща бе прочутият дасарненски владетел Судаман. Бима избра сестра ми, а аз бях омъжена за Вирагу. Аз съм те виждала малка, когато заедно с майка ти посетихме в Дасарна баща си. Още тогава тази звезда светеше на челото ти. Щом те видях, когато се яви тук като тъжна чужденка, сърцето ми те нарече дъщеря. Остани при нас; моят дом е твой и всичко подвластно на сина ми е твое. Живей в любов и съгласие с нас: на мене бъди дъщеря, а на Сунанда — нежна сестра.
— Много време живях непозната и доволна тук — отговори Дамаянти; — аз не знаех нужда, бях под вярна защита и в тъгата си срещах веселие. Но по-весело ще ми бъде във Видарба, при баща ми и майка ми. Пусни ме с мир. Аз вече отдавна съм се разделила с ближните си. Чувам оттук как като сирачета плачат за майка си моите деца, викат ме отдалече и казват: „Ние сме без баща, защо ни е животът и без майка?“ Ако искаш да ми направиш най-голямото добро, дай ми по-скоро средства да се върна във Видарба.
— Ще бъде изпълнена волята ти, звездоносна хубавице — отговори майката царица.
След това тя приготви за път милата си гостенка: дадоха й коне с колесница, дадоха й също и стража да я пази по пътя. Подир това се разделиха с плач.
И ето, най-после Дамаянти се завърна при ближните си. Голяма веселба стана във Видарба при посрещането й. Когато Дамаянти се видя с всички, обляна с радостни сълзи, тя притисна към сърцето си своите деца. Бима изпълни обещанието си: той подари на брамина Судева сто тлъсти вола и едно село, богато като град.