Тъй говореше Нала на своята спътница. Дамаянти се притисна нежно до него и го покри с половината от дрехата си; така търпяха те глад и жажда и под едно покривало и двамата стигнаха до една колиба.
Уморени и прашни, те легнаха без възглавница един до друг на голата земя. Нала заспа; дълбоко заспа и Дамаянти. Но сънят на злополучния цар трая малко — тежко му бе на душата; скитането по дивите гори и пустини го ужасяваше, умът му се размъти и почна да се одумва:
— Какъв ужас! Не е ли по-добре смърт, отколкото изгнание и бедност? Тази клетница, която ми е посветила живота си, длъжна ли е да разделя заслуженото мое страдание? Освободена от мене, тя ще се върне при родителите си, а заедно с мене нейната участ ще бъде само страдание. Та не е ли по-добре да се разделим?
Така си говореше Нала и скоро се сроди с мисълта, че трябва да остави Дамаянти. И най-после си каза:
— Но какво да сторя? Аз съм гол. Да взема ли половината от дрехата й? Ала как да го сторя, та да не се разбуди?
И той се луташе с тия нерешителни мисли около колибата. Изведнъж видя един ръждясал нож без ножница; бързо взе ножа, отряза половината от дрехата и се загърна. Подире, уплашен, зажумя и побягна, но скоро се завърна, погледна спящата и горчиво заплака:
— О, светлина на душата ми, какво ще стане с тебе, когато не ме намериш? О, дъще на Бима! Как ще се скиташ из дивите гори, дето лъвове и тигри живеят, дето змии пълзят? О, вие земни богове, духове на горите и пещерите, пазете нейната младост! Най-верният й щит е светлата непорочност.
Туй като каза, отдалечи се от безгрижно спящата си спътница, като плачеше и се късаше от скръб. Кали и този път победи: разтреперан, бледен, Нала тръгна и скоро се скри. А Дамаянти остана сама в гората.
Щом се изгуби Нала, Дамаянти се събуди. Тя го потърси, като се озърна на всички страни. Но като не намери никъде любимия си другар, страх прониза душата й; изведнъж тя извика с отчаян глас:
— Нала! — Но отговор не чу. — Царю мой — извика повторно тя, — нима можа да ме оставиш в такава пустиня? Аз ще умра от страх; върни се, Нала! Как можа да нарушиш думата си и да ме оставиш, докато безгрижно спя? Как можа да оставиш жена си, половината на своя живот? О, не, ти само ме плашиш: стига, мой друже! Но ако ти наистина си ме напуснал, ако не се върнеш вече и не ми подадеш за утеха ръката си, аз не себе си ще оплаквам: аз ще скърбя за тебе, мили, какво ще бъде с тебе, оставен от всички на света, скръбен, уморен, гладен, жаден? Какво ще стане с тебе, когато не ще ме видиш, когато ще ме викаш и не ще те чуя?
Тъй ридаеше Дамаянти в скръбта си. Тя ту плачеше, ту падаше на земята с тежки ридания, ту се задавяше и пълнеше гората със стенания. Най-после уморена извика:
— Който и да бъде този враг, чиято завист и злоба причини такова зло на моя цар, нека той изпита двойно зло; нека изкусителят, който увлече чистата душа на моя цар, почувства всичките мои мъки в нечистата си душа…
След това с бавни крачки тръгна напосоки из гората, пълна със зли люде и чудовища. Тя повтаряше, като слушаше гласа на тъжната гургулица: „Мили, обични, де си?“ Сълзи като град капеха по бузите й, а гърдите й се късаха от въздишки.
Изведнъж от едно високо дърво се хвърли със страшен съсък голяма змия, която — гладна и свита на кълбо в клоните — дебнеше плячката си. Стегната в яките обръчи на чудовището, в часа на своята гибел, Дамаянти мислеше само за Нала:
„Де си, друже! Де си — да ми помогнеш, че загивам? Тежко ще ти бъде, когато се върнеш, че си ме оставил беззащитна в гората. Кой ще те утешава и насърчава, о, мой царю, в горещата пустиня? Мене вече не ще ме има.“
Но жалният плач на Дамаянти стигна до ушите на един ловец, който се скиташе наблизо в гората. Той се притече на помощ на клетницата и умъртви змията с копие. Дамаянти бе спасена. Като освободи нежното й тяло от убийствените обръчи, той учуден попита:
— Откъде си, хубавице? Коя си ти? Девойко с живи очи на антилопа, как си изпаднала в тази пустиня и в такава опасност?
С тъжна усмивка Дамаянти му разказа простодушно всичко. Като я гледаше пред себе си така полуоблечена, със строен стан, с цветящи уста, с разкошно покривало от черни копринени коси, със светъл блясък на черните очи, осенени от прекрасната тънка дъга на веждите — той се усети обладан от любов и я поиска за жена. Но нейните очи пламнаха гневно като небесна светкавица и тя извика:
— Ако волята на безсмъртните е такава, че да ме владее само даденият ми от тях мъж, махни се оттук!
Когато ловецът си отиде, Дамаянти тръгна отново и колкото по-далеч отиваше, гората ставаше все по-тъмна. Дърветата сплитаха клоните си, лъвовете ревяха, а ужасното пращене на сухи клони под краката на тигри, биволи, рисове, мечки се слушаше отдалеч. Навсякъде лежаха паднали, изгнили дървета; между техните дънери растяха диви треви, в които гъмжеха змии.