По такъв път вървеше Дамаянти, без да знае накъде отива. Тя пристъпяше с мъка и нареждаше:
— Де си, могъщи прекрасни нишадецо? Къде си отишъл, мой владетелю, като ме остави в това пусто място без защита? О, защо наруши думата си? Какъв грях съм сторила? Или не съм ти вече жена? Обади ми, де се веселиш сега, след като ме остави в безутешна скръб? О, Нала, отзови се на твоята Дамаянти: извикай я в тази пустиня, дето я заплашва горският владетел — кървавият и гладен тигър. Няма ли да отговориш на тази, която скърби, плаче и очаква; която е отхвърлена, слаба, покрита с прах, ден и нощ без прибежище и лишена от дрехи? Де си ти? Ах, няма ли кому да кажа: „Не си ли виждал Нала?“
Ето, тича горският господар, острозъбият тигър. Аз без страх ще отида при него и ще му кажа: „Благородни тигре, аз съм Дамаянти, жена на светлия Нала, сама, в тъга, в страх, скитница подир него: де е той? Ако знаеш за него нещо, царю на зверовете, кажи ми; ако ли не, по-скоро ме разкъсай, за да изцериш от мъка душата ми.“ Но царят на зверовете, като чу моите молби и плачове, замина покрай реката, дето се влива в морето, и избяга, без да отговори. Аз виждам там връх, който се докосва до небето, обвит с разкошен венец от дървета и благовонни храсти, с най-пъстри цветя; той блести като слънце, излян от твърди скали, вековен баща на реките и потоците, непристъпна кула, страж на пустинята. Аз ще отида при него и ще му кажа: „О, покровителю на девствените гори, със сълзи ти се моля — кажи, не си ли виждал Нала? Аз съм Дамаянти, дъщеря на благодушния цар Бима. Ти, господарю на горите, който виждаш всичко от височините, кажи: не си ли виждал Нала? Де е моят прекрасен, по-мил от живота ми спътник? О! Кога ще чуя пак от неговите уста милата дума: «Дамаянти!»“
Така редеше клетата царска дъщеря в пустата планина, но никой не й отговори.
Дамаянти тръгна на север из гората. Тя вървя три дена и три нощи. Изведнъж пред нея се яви чудна гъста дъбрава от райски дъбове, наоколо градина с хубави цветя, пълна с небесно сияние. Там обитаваха отшелници.
Дамаянти с учудване гледаше: плодове и цветя блестяха между тъмните листа, бистри потоци подскачаха, а по техните брегове тичаха антилопи и пъргави сърни; по клончетата бяха накацали пъстри папагали. Свободно си въздъхна царската дъщеря, като видя спокойната обител. Дамаянти се приближи до старците; те я приеха любезно и запитаха:
— Кажи ни, коя си ти и какво искаш? Светлият ти образ изуми всички ни. Почини си и ни кажи: коя си? Богиня на горите ли си, или на полетата, или пък на реките?
Дамаянти въздъхна тихо и каза:
— Аз не съм богиня на горите, полетата и реките, а слаба, измъчена от скръб жена. На вас, благодушни старци, всичко ще разкажа. Господарят на Видарба е мой баща; владетелят на Нишада — Нала — е мой съпруг. От изкусноковарен играч бе повикан мъжът ми да играе на зарове; и той изигра цялото си царство. Аз се скитам по горите и пустините след Нала, разбита от скръб, и при вас дохождам, старци смирени, за да узная, не сте ли срещали някъде моя избраник? Кажете ми, дали ще го срещна? Ако не, не ще ли бъде по-добре да свърша с живота? Животът е нетърпимо бреме без него, усладителя на живота ми.
А старците отговориха:
— Светли, тихи и чисти, като твоите очи, пълни с невинност, ще бъдат следните дни за тебе. Ето що ни явява бъдещето: ти отново ще видиш мъжа си. Отново ще бъде цар, страшен за враговете, утешение на ближните, изцелител на твоите скърби, украшение на твоя живот, спътник, съветник, защитник, всичко това ще се сбъдне, ако у тебе не отслабнат търпението и верността.
Като казаха това, пустинниците изчезнаха.
Дамаянти си рече:
— Дали това не е сън? Де са добрите старци, де е тяхната градина, де са техните живи извори, техните птици и зверове? Де са техните благовонни цветя?
Дълго време Дамаянти се скита тъжна по гората. Ненадейно й попадна пред очите едно кичесто дърво, надарено с чудна сила да лекува душата: хората го наричат дърво усладител, а боговете — азока. То издава приятна миризма, покрито е с цвят, дава гъста сянка.
Дамаянти се обърна към него с тия думи:
— Блажено дърво, чудни, прекрасни утешителю, утеши ме в моята тъга; цветущи азока, кажи, не си ли виждал моя съпруг, нишадския цар Нала?
Къде се скита той сега? Помни ли ме той? О, зарадвай моето сърце с добра вест за него, а ти сам, в прибежището на гората, цъфти, от никого необиждан, чист, благоухаен утешителю на всякаква скръб.