Джак изкачи на бегом стъпалата към апартамента си с ключовете в ръка. Глождеше го неприятното чувство, че мъжът го наблюдава, но когато извърна глава, притваряйки вратата, забеляза мъжа да крачи уверено с кучето си напред, без да занича изобщо зад рамо.
„Странен инцидент“ — помисли си Джак. Никога не знаеш какво може да ти се случи в Ню Йорк!
Седна на писалищната маса в дъното на хола, за да разгледа по-внимателно портфейла. Бе удивително, че му го бяха върнали непокътнат! Усмихна се при вида на трите снимки, след това провери за кредитните карти — всички бяха там, четири, а не три, както предполагаше. Не преброи парите — сигурен бе, че са си на място, до последния долар. Седна над изстиналата си вечеря с вълчи апетит.
Телевизорът беше все още включен, а програмата — все тъй безинтересна.
Странен тип бе този мъж, който наричаше кучето си Бог. Може би трябваше да го попита за името му, с какво се занимава — ей така, просто от любезност. Сега бе доволен, че не завърза с него приятелски разговор. Мъжът щеше постоянно да му досажда със свойствения си доброжелателно-непринуден начин — очевидно, живееше съвсем наблизо. Имаше с какво да се забавлява в петък Наталия.
След по-малко от час Джак вече обмисляше задачите си за утре, или може би още за тази вечер, ако се почувствуваше в добра форма. Освен рисунките за книгата на Джоуел, за които нямаше определен срок, тъй като приятелят му още не бе сключил договор, Джак трябваше да довърши илюстрациите за обложките на две книги, чийто краен срок бе след две седмици. Първата представляваше фасада на къща с трима човека, съзерцаващи света през три отделни прозорчета — типична американска къща от деветнадесети век в Ню Ингланд; другата — хаотична сцена със суетяща се тълпа — множество хора, които тичаха, блъскаха се и се надпреварваха, подобно на шумния човешки поток, изливащ се от входа на метрото в шест сутринта. Редакторът одобри предварителните скици, които му изпрати по пощата от Филаделфия и вчера следобед Джак прескочи до издателството, за да обсъдят цветовете. Джак се въртеше на столчето си, вибриращ от напрежение, помайваше се и фантазираше със затворени очи, после трескаво се захвана да експериментира с нюансите на бялото, което му бе нужно за фасадата. Основните тоналности щяха да бъдат бяло, розово и зелено, с черен туш за щриховане контурите на къщата. Утре, с Амелия върху коленете си, щеше да му бъде трудно да работи. Мразеше договорните срокове, мислено ги анулираше и ако успееше да задържи по-дълго тази илюзия, навярно щеше да привърши работата си навреме.
Пусна касета на Глен Гоулд за музикален фон и част от съществото му влезе в унисон с абстрактната феерия на звуците, а друга част — с линиите и цветовете пред погледа му под лявата му ръка и във въображението. Трикът на успеха бе в баланса между фантазията и опита, помисли си Джак с все по-нарастваща щастлива възбуда.
Глава трета
Джак се взираше в тълпата, суетяща се за багажа си около автобуса. Как можеше той да побере толкова много хора? Къде бе дългата кестенява коса на Сюзън, сериозното й лице, приведено над Амелия, чиято мъничка крехка фигурка нямаше как да зърне сред множеството?
— Да ви взема…
— Не, за нищо на света — изписка един дребосък и изгледа кръвнишки мъжагата, кой го се канеше да похити багажа му с намерението да го качи на такси. Човечецът здраво стискаше по един куфар в двете си ръце, готов да защити правото си на притежание и с ритници, ако се наложи, срещу мастития шофьор.
Джак бе работил съсредоточено цялата сутрин и бе направил упражненията си на халки, провесени високо в коридора. Отново бе облякъл дънките си „Левис“ и синьото яке, с портфейла, мушнат този път във вътрешния му джоб.
— Сюзън! — извика Джак и размаха ръка, за да привлече вниманието й.
— Здравей, Джак! Остана още един, почакай! — Сюзън имаше предвид куфара.
— Здрасти, татко — отвърна спокойно Амелия. — Пусни ме на земята.
— Наддала си малко на тегло.
— Станала съм по-висока. — Амелия пое малкия си куфар. Джак на свой ред вдигна куфара на Сюзън и раницата, която бе купил преди известно време на Амелия.
— Как сте?
— Всичко е наред. Чувствуваме се чудесно.
— Ще дойдеш ли с нас на Гроув или…
— Не, освен ако не се наложи, Джак. Ако имате нужда от мен, разполагам с неограничено време.
Сюзън бе на двадесет и две години, сериозна и доста привлекателна, макар че изобщо не си правеше труда да се гримира. Живееше с родителите си в просторен апартамент на Ривърсайд Драйв.