— Защо си играете на поляната ми по това време на нощта? — попита ги той.
— Кой си ти? — отвърна Уилям. За момент се обърка.
За един дълъг миг старецът замръзна пред въргалящите се в шумата момчета. След това изпусна фенерчето.
— О, скъпото ми момче. Зная, сега вече зная, зная! — Той се наведе да докосне момчето. — Аз съм ти и ти — това съм аз. Обичам те, мое скъпо момче, обичам те с цялото си сърце! Нека ти кажа какво ще ти се случи през идващите години! Само да знаеше! Името ми е Уилям — то е и твое име! И всички онези хора, влизащи в къщата, също са Уилям, те са ти, те са аз!
Мъжът потрепери.
— Как лети времето!
— Махай се — каза момчето. — Ти си луд.
— Но…
— Ти си побъркан! Ще извикам татко!
Старецът се отдръпна и се отдалечи.
Светлините в къщата светваха и угасваха. Момчетата се бореха тихо и тайно в шумата. Старецът стоеше в сянката на тъмната поляна.
Горе, в леглото си, през четиридесет и седма, Уилям Латинг не можеше да заспи. Седна, запали цигара и погледна през прозореца. Жена му също бе будна.
— Какво има?
— Онзи старец — каза Уилям Латинг. — Мисля, че още е там. Под дъба.
— О, едва ли — каза жена му.
Уилям дръпна от цигарата си и каза:
— Кои са онези деца?
— Какви деца?
— Долу на поляната. Ама че време са намерили да се въргалят в шумата!
— Сигурно са момчетата на Морън.
— Глупости! По това време? Изключено.
Стоеше до прозореца със затворени очи.
— Чу ли нещо?
— Какво?
— Бебешки плач. Някъде наблизо…
— Нищо не чувам.
Тя също се заслуша. И на двамата им се стори, че чуват някой да тича по улицата, след това дръжката на вратата се завъртя. Уилям Латинг отиде в дневната и погледна надолу към стълбите, но не видя никого.
През тридесет и седма Уилям влезе и видя мъж по бельо и с цигара в ръка — стоеше горе на стълбите и го гледаше.
— Ти ли си, татко?
Никакъв отговор. Мъжът горе въздъхна и отстъпи назад в тъмното. Уилям отиде в кухнята и се нахвърли върху хладилния шкаф.
Децата се бореха в меката тъмна шума.
— Слушай — каза Уилям Латинг.
Двамата с жена му се заслушаха.
— Това е онзи старец — каза Уилям. — Плаче.
— Защо?
— Защо плачат хората? Може би е нещастен.
— Ако на сутринта е още там, извикай полицията — каза жена му в тъмното.
Уилям Латинг се извърна от прозореца, угаси цигарата, легна и се взря в сенките на тавана, които безмълвно примигваха отново и отново, хиляди пъти.
— Не — накрая каза той. — Няма да извикам полицията.
— Защо?
Той почти възкликна.
— Не мога да го направя. Просто не мога.
Двамата лежаха. Чу се тих плач, вятърът задуха и Уилям Латинг знаеше, че единственото, което трябва да направи, ако иска да види борещите се в ледената шума момчета, е да се пресегне, да дръпне завесата и да погледне. Те щяха да са там, долу, и щяха да се боричкат, докато небето не избледнееше на изток.
С цялото си сърце, душа и кръв му се искаше да излезе и да легне в шумата заедно с тях, и да се зарови в шумата с насълзени очи. Можеше да излезе още сега…
Вместо това се обърна и не можа да затвори очи, не можа да заспи.