— Сега може ли да си получа сладоледената близалка?
— Знаеш, че не може. Дръж звука изключен или няма да ти я дам изобщо!
— Ще си я взема — равнодушно отвърна то и тресна вратата пред лицето й.
Тя се върна във всекидневната и седна обратно на дивана.
— Съсипан е от смъртта на Албърт.
— Госпожо Шмит — подхвана я Клам с характерния си тон, който сякаш казваше „да минем направо на въпроса“, — детектив Гърни трябва да ви зададе няколко въпроса.
— Не е ли смешно това съвпадение? Имам леля, която се казва Бърни. Точно днес сутринта се бях сетила за нея.
— Гърни, не Бърни — поправи я Клам.
— Но е близко, нали? — Очите й доволно проблеснаха заради подобното звучене.
— Госпожо Шмит — започна Гърни, — да ви е казвал съпругът ви през изминалия месец, че нещо го безпокои?
— Албърт никога не се безпокоеше.
— Да е бил променен по някакъв начин?
— Албърт винаги си е бил същият.
Гърни подозираше, че това възприятие на нещата може да се дължи по-скоро на смекчаващия и замъгляващ ефект на лекарствата й, отколкото на реалното поведение на Албърт.
— Да е получавал някога писма с ръчно написан адрес на плика или пък написани с червено мастило?
— По пощата получаваме само сметки и рекламни брошури. Никога не я проверявам.
— Албърт ли се грижеше за пощата?
— Само сметки и реклами.
— Да знаете дали Албърт е плащал някакви по-различни сметки напоследък, да е писал необичайни чекове?
Тя поклати глава в категорично отрицание, от което лицето й още по-шокиращо заприлича на детско.
— Един последен въпрос. След като открихте тялото на съпруга си, да сте махали или местили нещо в стаята, преди пристигането на полицията?
Тя отново поклати глава. Но този път — макар да бе възможно да си въобразява — му се стори, че в изражението й за секунда се мерна нещо ново. Да не би в празния й поглед да се бе появило безпокойство? Той реши да се възползва.
— Говори ли ви Господ? — попита той.
Промяната в изражението й бе по-видима сега, но говореше по-скоро за оправдание, отколкото за тревога.
— Да, така е.
Оправдаване на постъпките — и гордост, помисли си Гърни.
— Каза ли ви нещо Господ, когато открихте Албърт?
— Бог е мой пастир — започна тя… и изрецитира целия двайсет и трети псалм. Дори с периферното си зрение Гърни ясно виждаше нетърпеливите тикове и непрекъснатото мигане на Клам.
— Даде ли ви Господ някакви определени наставления?
— Не чувам гласове! — отрече тя и тревогата се завърна в очите й.
— Не, не говоря за гласове. Но не ви ли каза Господ нещо, за да ви помогне в онзи случай?
— Родени сме на тази земя, за да правим онова, което той желае да сторим.
Гърни се наведе към нея, както беше кацнал на крайчеца на масичката за кафе.
— И сторихте онова, което Господ ви каза?
— Така направих, както Той ми каза.
— Когато открихте Албърт, имаше ли нещо, което да не е както трябва, което да трябва да се промени? Нещо, което Господ ви е насочил да сторите?
Очите на грамадната жена се напълниха със сълзи, които се затъркаляха надолу по закръглените й момичешки бузи.
— Трябваше да го спася.
— Да го спасите?
— Полицаите щяха да го вземат.
— Да вземат какво?
— Взеха всичко останало — дрехите, с които беше облечен, портмонето му, вестника, който четеше, стола, на който обичаше да седи, килимчето, очилата му, чашата, от която пиеше… Аз… те взеха всичко!
— Но не съвсем всичко, нали, госпожо Шмит? Не са взели онова, което вие сте спасили.
— Не можех да им позволя! То беше подарък. Последният подарък на Албърт за мен.
— Може ли да видя подаръка?
— Вече го видяхте. Ето го — точно зад вас е.
Гърни се извърна и проследи погледа й до вазата с розовите цветя в средата на масата — или както се оказа при по-внимателното вглеждане, вазата с едно-единствено пластмасово цвете. Просто цветът бе толкова едър и пищен, че първоначално създаваше представата за цял букет.
— Албърт ли ви даде това цвете?
— Такова е било намерението му — след кратко колебание потвърди тя.
— Но не ви го е подарил в действителност?