Жертвите също нямаха нищо общо. Нямаше логика убиецът да избере като свои цели Марк Мелъри и Албърт Шмит: те не можеха да отговарят на един и същи модел.
Тези размишления, заедно с неприятното шофиране през усилващия се порой, без съмнение имаха основна заслуга за напрегнатото изражение, с което влезе в старата фермерска къща. От него се стичаше вода и мокреше пода на кухнята.
— Какво ти се е случило? — Маделайн вдигна поглед от лука, който режеше.
— Това пък какво трябва да означава?
Тя сви рамене и продължи да кълца лука. Сопването му остана да виси във въздуха. След минута той извинително промърмори:
— Имах ужасно изтощителен ден и шофирах шест часа в дъжда.
— И?
— „И“ ли? И цялото скапано нещо вероятно е само задънена улица!
— И?
— Това не е ли достатъчно?
Тя го стрелна с поглед, а по устните й играеше недоверчива усмивка.
— На всичкото отгоре беше в Бронкс — добави той мрачно. Няма преживяване, което Бронкс да не направи още по-грозно.
Тя започна да реже лука на малки кубчета. Когато заговори, сякаш се обръщаше към дъската за рязане:
— Имаш две съобщения на секретаря — едното е от приятелката ти от Итака, а другото от сина ти.
— Дълги ли са, или само ме молят да се обадя?
— Не обърнах внимание.
— А под „приятелката ти от Итака“ Соня Рейнолдс ли имаш предвид?
— И други ли имаш?
— Други какви?
— Приятелки в Итака, за които още не знам.
— Нямам „приятелки“ в Итака. Соня Рейнолдс ми е бизнес партньор, макар че трудно би могла да се нарече дори това. Какво искаше тя, впрочем?
— Казах ти, съобщението е записано на секретаря. — Ножът на Маделайн, досега надвиснал над купчинката лук, се стовари върху нея с подчертана сила.
— Божичко, внимавай с пръстите! — Викът му изразяваше повече гняв, отколкото загриженост.
Тя все още притискаше острия ръб на ножа към дъската за рязане, когато го погледна с любопитство.
— И така, какво всъщност се случи днес? — попита тя, като с тези прости думи върна разговора в началото му, преди да се отклони към неприятните теми.
— Разочарование, предполагам. Всъщност нямам представа.
Той отиде до хладилника, извади една бутилка „Хайнекен“ отвори я и я постави на масата в нишата до френските прозорци, където закусваха. След това свали якето си, окачи го на облегалката на единия стол и седна.
— Искаш да знаеш какво се случи? Ще ти разкажа. По искане на един детектив от нюйоркската полиция със смешното име Ранди Клам10, шофирах цели три часа до една тъжна малка къща в Бронкс, където един безработен мъж е бил намушкан в гърлото.
— Защо ти се е обадил?
— Ааа! Добър въпрос. Явно детектив Клам е чул за убийството тук, в Пиъни. Заради сходствата в метода решил да се обади на полицията в Пиъни. Оттам го препратили към регионалния център на щатската полиция, те пък предали на капитана, отговарящ за случая — един дребен идиот с навика да целува задници. Казва се Родригес и мозъкът му е точно толкова голям, колкото да успее да разпознае фалшивата следа, когато я види.
— Така че го препратил към теб?
— Към окръжния прокурор, като му е било ясно, че той директно ще ми го прехвърли.
Маделайн не каза нищо, но въпросът в очите й бе очевиден.
— Дааа, знаех, че следата е несигурна. В онази част на света да те намушкат с нож е просто форма на спор. Но поради някаква причина реших, че може да открия нещо, което свързва двата случая.
— Но нямаше нищо?
— Не. За известно време звучеше обещаващо. Вдовицата като че криеше нещо. Най-накрая призна, че нарушила целостта на местопрестъплението. На пода имало едно цвете, което съпругът й явно бил донесъл за нея. Тя се страхувала, че лабораторните техници ще го отнесат, а искала да го задържи, което е напълно разбираемо. Затова го взела и го поставила във ваза. Край на историята.
— Надявал си се да признае, че е прикрила следите, оставени в снега, или е прибрала някъде бял градински стол?
— Нещо такова. Но се оказа само едно изкуствено цвете.
— Пластмасово?
— Пластмасово. — Той отпи дълга, бавна глътка бира. — Не е особено изискан подарък, предполагам.
— Всъщност въобще не е подарък — убедено го поправи тя.