Ако това бе сарказъм, то той бе добре прикрит. Гърни реши да го приеме като комплимент.
— Благодаря. Няма нужда да разговарям директно с нея, но ще ти дам следния съвет. Ако се окажа отново лице в лице с нея, бих я попитал — много спокойно и небрежно — какво й е казал Господ да направи с бутилката от уиски.
— Каква бутилка?
— Онази, която може би е махнала от местопрестъплението по причини, известни само на нея. Бих я попитал по начин, който предполага, че вече зная, че бутилката е била там. Че съм сигурен, че тя я е преместила според божиите указания — и просто ми е интересно да разбера къде е. Разбира се, възможно е изобщо да не е имало бутилка от уиски. Така че, ако усетиш, че наистина няма никаква идея за какво говориш, просто смени темата.
— Сигурен сте, че целият случай ще следва модела на това в Пиъни — и следователно някъде трябва да има и бутилка от уиски?
— Така мисля. Но ако на теб не ти е удобно да подходиш така, всичко е наред. Решението си е твое.
— Струва си да опитам. Нямам много за губене. Ще ви съобщя резултата.
— Успех!
Следващият, на когото трябваше да се обади, бе Шеридън Клайн. Всеизвестното правило, че шефът ти никога не бива да разбира от друг онова, което би трябвало да е научил от теб, важеше с двойна сила за правоохранителните органи. Намери Клайн на път за регионална конференция на окръжните прокурори, която щеше да се състои в Лейк Плесид. Връзката беше лоша заради липсата на покритие на някои места, което му попречи да обясни добре съвпадението с божура и името Пиъни. Когато спря да говори, на Клайн му отне толкова време да отговори, че Гърни реши, че отново е попаднал на място, където телефонът му няма обхват. Най-накрая той все пак каза:
— Това нещо с цветето… сигурен ли си?
— Ако е просто съвпадение — отговори Гърни, — то е наистина забележително!
— Но не е стабилно доказателство. Ако се направя на адвокат на дявола, бих посочил, че съпругата ти в действителност не е видяла цветето — ти си й го описал. Да предположим, че изобщо не е божур. Какво ще правим в такъв случай? А дори и да е божур, това всъщност не доказва нищо. Бог ми е свидетел, това не е точно пробив, за който мога да свикам пресконференция. Божичко, защо не е истинско цвете? Така съмненията какъв вид е щяха да са минимални! Защо трябваше да е пластмасово?!
— И мен ме притесняваше това — започна Гърни, като се опитваше да прикрие раздразнението си от реакцията на Клайн. — Защо цветето не е истинско? Преди няколко минути попитах съпругата си и тя ми обясни, че цветарите не обичат да продават божури. Цветът им е твърде едър и тежък и бързо клюмва на стъблото. Човек може да си купи от разсадник, но не и по това време на годината. Така че изкуственото цвете може би е било единствената възможност да ни изпрати съобщението си. Мисля, че е било случайно — видял го е в някой магазин и му е хрумнала идеята. Харесало му е да се възползва от случая, харесала му е игривостта…
— Игривост?
— Той ни се подиграва, изпробва ни — играе игра с нас. Спомнете си бележката, оставена върху тялото на Мелъри — елате да ме хванете, ако можете. Точно такава е идеята и на обърнатите на обратно следи. Този маниак размахва съобщения пред лицата ни, които до едно тръбят: „Последвайте ме, преследвайте ме — бас ловя, че не можете да ме хванете!“.
— Добре, разбирам какво казваш. Може и да си прав. Но няма начин да свържа публично тези два случая само на основата на нечие предположение за значението на някакво пластмасово цвете. Намери ми нещо истинско — и то веднага!
След като затвори телефона, Гърни поседя до прозореца на кабинета, загледан през прозореца навън, където денят гаснеше в късния следобед. Да предположим — повтори си думите на Клайн — че цветето въобще не е божур. Гърни бе шокиран, когато осъзна колко крехка е новата му „връзка“ — и колко уверен беше в нея, колко надежди й бе възложил. Това, да не забележиш такъв очебиен недостатък на дадена теория, бе сигурен знак, че си се обвързал емоционално. Колко пъти бе повтарял на студентите по криминология от курса, който водеше в университета, да не допускат подобно нещо? А ето че сега той самият бе попаднал в същия капан. Депресиращо беше.
Прехвърляше през ума си задънените улици, в които се бе оказвал през този ден. Изтощителното упражнение продължи половин час… може би повече.
— Защо седиш там, в тъмното?