Гърни се замисли.
— Серията заплахи, получени от Мелъри, преди да бъде убит, съдържаха смътни намеци за неща, които е извършил, докато е бил пиян. Сега се оказва, че и Шмит е имал проблем с пиенето.
— Искате да кажете, че си имаме работа с някакъв тип, който обикаля наоколо и трепе пияници, така ли?
— Не съвсем. Ако това е всичко, което е искал да стори, има и много по-лесни начини.
— Като да пусне бомба на някоя среща на анонимните алкохолици ли?
— Нещо по-просто. Нещо, което би му предоставило най-добра възможност и би намалило до минимум риска. Вместо това той подхожда сложно и избира неудобния път. Не прави нищо директно и по лесния начин. От който и ъгъл да се погледне, изникват само нови въпроси.
— Например какви?
— Ами да започнем с този — защо избира жертви, които са толкова отдалечени географски една от друга… Впрочем, не само в географско, а и във всяко друго отношение.
— За да ни попречи да ги свържем?
— Само че той иска да направим връзката! Именно това е смисълът на божура. Иска да бъде забелязан. Да му се отчете заслугата. Извършителят, с който си имаме работа, съвсем не е обикновен. Този тип иска битка — и то не само с жертвите си. Иска да си премери силите и с полицията.
— А като споменахте за това, трябва да осведомя лейтенанта си за новото развитие. Никак няма да е доволен, ако разбере, че съм се обадил първо на вас.
— Къде си?
— На път към районното управление.
— Тоест, на „Тремонт Авеню“?
— Откъде знаете това?
— Чувам шума от движението като фон. Бронкс не може да се сбърка — просто няма друг като него.
— Сигурно е приятно човек да бъде другаде. Имате ли съобщение, което да предам на лейтенант Евърли?
— Най-добре остави съобщенията за по-нататък. Сега ще е много по-заинтересуван от онова, което ти ще му разкажеш.
Глава 37
Неприятностите идват по три
Гърни изпита почти непреодолимо желание да се обади на Шеридън Клайн и да му съобщи за новото доказателство, убедително подкрепящо „божурената“ връзка — но имаше друго обаждане, което трябваше да направи преди това. Ако случаите бяха толкова аналогични, колкото изглеждаха в момента, бе напълно възможно и на Шмит да са му поискани пари; нещо повече — да му е даден адресът на същата пощенска кутия в Уичърли, Кънектикът. Гърни извади от чекмеджето на бюрото си една тъничка папка. От нея взе копието на кратката бележка, изпратена от Грегъри Дърмот заедно с върнатия чек на Мелъри. В горната част на бланката на „Системи за сигурност ГД“ (много официална, консервативна и дори леко старомодна) имаше телефонен номер в Уичърли. Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. Гласът напълно съответстваше на стила на бланката.
— Добър ден. Системи за сигурност ГД. Как мога да ви помогна?
— Бих желал да разговарям с господин Дърмот, ако обичате. Обажда се детектив Гърни от канцеларията на окръжния прокурор.
— Най-после! — Жарта, с която бяха произнесени думите, стряскаше. Гласът прозвуча напълно различно.
— Моля?
— Обаждате се заради чека със сбъркания адрес, нали?
— Да, всъщност е точно така, но…
— Съобщих ви преди шест дена — шест дена, за бога!
— За какво съобщихте преди шест дена?
— Не казахте ли току-що, че се обаждате заради чека?
— Нека започнем отначало, господин Дърмот. Доколкото зная, преди около десет дена Марк Мелъри е говорил с вас във връзка с един чек, който сте му върнали. Чекът е бил изпратен на името на „Х. Арибда“ на адреса на вашата пощенска кутия. Така ли е?
— Разбира се, че е така! Що за въпрос е това?! — Мъжът беше бесен.
— А като казвате, че сте съобщили за него преди шест дни, страхувам се, че не…
— Вторият!
— Получили сте втори чек?
— Не се ли обаждате заради него?
— Всъщност, сър, обаждам се, за да ви задам именно този въпрос.