— Лесно е да ви отговоря — бяха същите, като на първия… 289,87 долара.
Глава 38
Труден тип
Маделайн се протегна към ключа до вратата и включи една от лампите в кабинета. По време на разговора на Гърни с Дърмот здрачът бе отстъпил място на почти пълен мрак.
— Напредваш ли?
— Много! И то — благодарение на теб.
— Пралеля ми Мими имаше божури — обясни тя.
— Коя беше Мими?
— Сестрата на майката на баща ми — отговори му, без да прикрива раздразнението си, че някой, който така умело жонглира с всички детайли дори и по най-сложните разследвания, не може да запомни няколко имена на роднини. — Вечерята ти е готова.
— Ами, всъщност…
— На печката е. Не я забравяй.
— Излизаш ли?
— Да.
— Къде отиваш?
— Казах ти поне два пъти през седмицата.
— Спомням си нещо за четвъртък. Но подробностите…
— … ти се губят в момента, така ли? Нищо ново не ми казваш. Ще се видим по-късно.
— Няма ли да ми кажеш къде…
Но стъпките й вече отзвучаваха в посока задната врата. В указателя липсваше телефонния номер на Ричард Карч от „Куори Роуд“ №349 в Содъртън. След кратко проучване в интернет обаче Гърни откри име и телефон за номерата 329 и 369, които на картата бяха съседни за №349. Плътният глас, който след продължително звънене все пак вдигна телефона на 329-ти номер, отговаряше едносрично. Мъжът категорично отрече да познава когото и да било с името Карч или да знае коя от къщите на улицата му е №349, както и впрочем от колко време той самият живее в този район. Звучеше, сякаш е на път да изпадне в безсъзнание от прекомерна употреба на алкохол или наркотици, вероятно лъжеше по навик и очевидно нямаше да му бъде полезен с нищо.
Жената, живееща на номер 369 на „Куори Роуд“, беше по-разговорлива.
— Имате предвид отшелника ли? — В нейната уста епитетът прозвуча като зловеща диагноза.
— Господин Карч сам ли живее?
— Много ясно, че живее сам — освен ако не броите плъховете, които се заселват там, привлечени от боклука му! Добре че жена му избяга. Не се учудвам, че се обаждате… нали казахте, че сте полицай?
— Следовател със специални правомощия към офиса на окръжния прокурор. — Знаеше, че би трябвало да спомене и щата и окръга, но реши, че подробностите могат да бъдат допълнени по-късно.
— Какво е направил този път?
— Нищо, за което да ми е известно, но е възможно да ни е от помощ за едно разследване, така че трябва да влезем във връзка с него. Дали случайно не знаете къде работи или по кое време се връща от работа?
— Работа?! Ама вие шегувате ли се?
— Господин Карч безработен ли е?
— По-точно ще е да се каже „негоден да работи“. — В гласа й се процеждаше отрова.
— Явно си имате сериозни проблеми с него.
— Той е свиня, глупак, мръсен е, опасен е, луд е, смърди, въоръжен е до зъби — и обикновено е пиян!
— Явно не е особено приятен съсед.
— Ужасен е! Имате ли представа какво е да се опитваш да разведеш из дома си перспективен купувач, докато живеещото до вас човекоподобно, голо до кръста и засмукало поредната бира, упражнява мерника си по боклукчийската кофа?
Макар че знаеше какъв ще е отговорът, все пак реши да зададе и следващия си въпрос:
— Дали не бихте предали едно съобщение на господин Карч от мое име?
— Ама вие подигравате ли ми се!? Бих му предала единствено въже — да се обеси!
— Кога е най-вероятно да си бъде вкъщи?
— Изберете си час — който и да е. Никога не съм виждала тоя лунатик да напуска имота си.
— Случайно да се вижда номерът на къщата?
— Ха! Хич не ви и трябва номер, за да я разпознаете. Не беше завършена, когато го напусна съпругата му — и още не е. Няма фасадно покритие. Няма морава отпред, нито стъпала към вратата. Идеалната къща за едно пълно куку! И още нещо — оня, който се опита да влезе там, най-добре да си носи оръжие!
Гърни й благодари и затвори.
А сега какво?
Имаше няколко души, на които трябваше да съобщи за новото развитие. Първо и най-вече, на Шеридън Клайн. И, разбира се, Ранди Клам. Да не споменаваме капитан Родригес и Джак Хардуик. Въпросът бе на кого да се обади първо. Накрая реши, че всички могат да почакат още няколко минути.