Отново без да се колебае, Гърни се насочи натам, като внимателно заобикаляше оградения с лента участък.
— Стой извън лентата! — Предупреждението на ченгето прозвуча като последно излайване на зло куче, което току-що си подминал.
Гърни се сети за забележката на съседката за питбулите. Надяваше се, че онези от „Контрол на животните“ са ги отвели.
Когато зави зад ъгъла и видя ярко осветеното пространство, установи, че то съвсем не е „дворът“, който бе очаквал. Също като къщата и той излъчваше странна смесица между незавършеност и упадък. Един здрав мъж с оредяваща коса бе застанал на грубото стълбище, започващо от задната врата. Стъпалата все още бяха оковани в кофража си.
Очите на мъжа обхождаха откритото пространство от близо два декара, което отделяше сградата от гъстите шубраци смрадлика. Земята бе на буци, сякаш никой не си бе правил труда да я заравнява след първоначалното насипване на основите. Тук-таме стърчаха остатъци от дървен материал, посивели от времето. Къщата бе измазана само отчасти и пластмасовата мрежа против влагата, опъната над шперплатовата обшивка, силно бе избеляла. Цялостното впечатление не бе за строителен обект, на който се работи и в момента, а за изоставен строеж.
Погледът на набития мъж се спря върху Гърни и изпитателно се задържа върху него в продължение на няколко секунди. После полицаят го запита:
— Вие ли сте човекът от Кетскилс?
— Именно.
— Още три метра покрай лентата, после минете под нея и елате тук, на задната врата. В никакъв случай не стъпвайте върху дирята, която води от къщата до алеята!
Това вероятно бе Говацки, но Гърни избягваше да се осланя на предположения, така че попита. Мъжът потвърди с изсумтяване. Докато крачеше през запустялата земя, която би трябвало да представлява двор, той мина достатъчно близо край стъпките, за да забележи приликата им с онези в института.
— Да изглеждат познати? — запита Говацки, който го наблюдаваше с интерес.
„Може и да изглежда недодялан и дори муден — помисли си Гърни, — но всъщност няма нищо мудно в мисленето му.“ Кимна. Беше негов ред да демонстрира възприемчивост и бързи реакции:
— Притесняват ли ви тези стъпки?
— Мъничко — отвърна Говацки. — По-точно, не стъпките ме притесняват, а разположението на тялото спрямо тях. Знаете ли нещо, което не ми е известно?
— Местоположението на тялото би ли изглеждало по-логично, ако стъпките вървяха в обратна посока?
— В обратна посока… Момент… Да, да го вземат мътните, идеално се връзва! — Втренчи се в Гърни. — С какво, по дяволите, си имаме работа тук?
— Първо, с някой, който вече е убил трима души — или поне за толкова знаем — само през последната седмица. Планира всичко до най-малката подробност и е перфекционист. Оставя много улики след себе си, но само такива, които той желае да видим. Изключително интелигентен, вероятно добре образован, може би мрази полицията повече и от жертвите си. Между другото, тялото още ли е там?
Говацки като че ли си записваше наум отговора на Гърни. Накрая каза:
— Да, трупът още е тук. Исках да го видите. Помислих си, че може нещо да ви хрумне във връзка с него, като се има предвид, че сте запознат с другите два случая. Готов ли сте да го погледнете?
От задната врата се влизаше в малко, отново недовършено помещение. Вероятно е било предвидено за перално, ако се съди по разположението на водопроводната инсталация. В него обаче нямаше пералня, нито сушилня. Всъщност нямаше и мазилка върху изолацията. Към греда на тавана беше прикрепена с фасонка една гола крушка. Студената неприветлива светлина обливаше проснатото по гръб тяло. Лежеше точно на прага и едната му половина беше в пералното помещение, а другата — в кухнята.
— Може ли да погледна по-отблизо? — попита Гърни.
— Именно затова сте тук — бе отговорът.
По-щателната инспекция разкри езерце от съсирена кръв, изтекла от множеството рани по гърлото и покрила пода на кухнята чак до евтината маса. Лицето на жертвата бе разкривено от гняв, но горчивите бръчки, изсечени в широкото сурово лице, бяха резултат на цял един живот и не разкриваха нищо за това последно престъпление.
— Не прилича на щастлив човек — отбеляза Гърни.
— Скапан нещастник, това си беше той.
— Да разбирам ли, че в миналото сте си имали проблеми с господин Карч?
— Нищо друго, освен проблеми, не сме имали! И всеки един от тях беше напълно безсмислен и ненужен. — Говацки се загледа в тялото с поглед, който ясно заявяваше, че този жесток кървав край е недостатъчно наказание. — Във всеки град има смутители на реда — налитащи на бой пияници, мърлячи, които обръщат домовете си на кочини, само за да дразнят съседите си, негодници, чиито бивши съпруги си вадят ограничителни заповеди срещу тях, тъпанари, които позволяват на кучетата си да лаят по цяла нощ, откаченяци, от които майките пазят децата си като от чумави. А тук, в Содъртън, всички тия изроди бяха събрани под формата на един-единствен боклук — Ричи Карч.