— Явно е бил голям сладур.
— А — просто от любопитство — подобно ли бе положението при другите две жертви?
— При първата бе точно обратното. За втория мъж още нямам подробности, но се съмнявам, че е приличал дори бегло на тоя тип тук. — Гърни хвърли още един поглед към лицето, което го зяпаше в отговор — точно толкова грозно в смъртта, колкото явно е било и приживе.
— Просто си помислих, че може би си имаме сериен убиец, който се опитва да отърве света от задници. Както и да е. Да се върнем на коментарите ви по отношение на следите в снега. Откъде разбрахте, че ще е много по-логично, ако посоката им бе на обратно?
— Така бе при първия случай.
Очите на Говацки разкриваха силен интерес.
— Тялото е разположено така, все едно атаката е дошла откъм задната врата. Но според следите някой е влязъл през предната и е излязъл от задната. Просто няма логика!
— Имате ли нещо против да огледам кухнята?
— Моля, заповядайте. Фотографът, съдебният лекар и момчетата от лабораторията вече минаха оттук. Само не размествайте нищо. Все още преглеждаме личните му вещи.
— Съдебният лекар спомена ли нещо за барутен нагар?
— Барутни изгаряния ли? Че това са рани от нож!
— Подозирам, че някъде из тази кървава каша се крие рана от куршум.
— Да не би да виждате нещо, което съм пропуснал?
— Мисля, че виждам мъничка дупка в ъгъла на тавана — ей там, точно над хладилника. Някой от хората ви каза ли нещо по въпроса?
Говацки проследи погледа на Гърни до посоченото място.
— Какво искате да кажете с това?
— Че може би Карч е бил първо застрелян, а чак след това намушкан.
— А пък стъпките наистина отиват в обратната посока?
— Точно така.
— Само да си изясня. Твърдите, че убиецът е влязъл през задната врата, застрелял е Ричи в гърлото, Ричи паднал, а после убиецът го е намушкал повече от десет пъти в гърлото, все едно транжира проклето месо, за бога?!
— Именно това се бе случило в Пиъни.
— Ама стъпките…
— Следите може да са оставени, като към обувките се прикрепят втори чифт подметки — но обърнати наопаки. По този начин ще изглежда сякаш извършителят е влязъл от предния и излязъл през задния вход, докато всъщност той е направил точно обратното.
— Мамка му, това е абсурдно! На какво, по дяволите, си играе тоя?!
— Тъкмо това е думата.
— Моля?!
— Играе. Дяволска игра, наистина — но точно това прави, играе. И сега стават три пъти. „Не само, че грешите, но и грешите тотално, вървите в обратната посока. Подсказвам ви отново и отново, но вие още не сте ме хванали. Такива сте вие, скапани безполезни ченгета!“ Това е посланието, което ни оставя на всяко местопрестъпление.
Говацки хвърли на Гърни дълъг преценяващ поглед.
— Доста ясно го виждате тоя тип.
Гърни се усмихна и внимателно заобиколи тялото, за да се добере до купчината вестници върху кухненския шкаф.
— Имате предвид, че съм напрегнат?
— Нямам особено право да го казвам. Тук, в Содъртън, не се случват много убийства. А и когато се случи нещо такова — може би веднъж на пет години, ако не и по-рядко, става въпрос за непредумишлени убийства. Често в тях изиграват роля бейзболни бухалки или гаечни ключове. Но нищо планирано. И определено нищо игриво.
Гърни изръмжа съчувствено. Той самият бе видял прекалено много случаи на саморазправа, нанасяне на телесни повреди и хулиганство.
— Повечето от тези са боклуци — заяви Говацки, като кимна към купчинката с писма, които Гърни внимателно преглеждаше.
И той тъкмо щеше да се съгласи, когато най-отдолу на неподредената купчина от вестници „Пенисейвър“, листовки, списания за оръжие, известия от агенции за събиране на дългове и каталози за военни стоки, попадна на един малък празен плик. Той беше адресиран до Ричард Карч и горната му част бе грубо разкъсана. Адресът бе красиво изписан на ръка, а мастилото — червено.