— Как се казва тя? — прекъсна го Нардо.
Дърмот премигна два пъти.
— Това няма значение.
— Естествено, че има!
— Казах, че няма значение!
— Защо да няма?
За миг Дърмот се поддаде на изненадата, макар това да трая кратко.
— Няма значение как се казва, защото вие никога не използвате името й. Наричате я разни неща… с разни грозни имена, но никога не използвате собственото й. Никога не й показвате уважение. Може би е минало толкова време от последния път, когато сте използвали името й, че вече не го помните.
— Но ти знаеш как се казва, нали?
— Разбира се, че знам. Тя ми е майка. Разбира се, че знам името на майка си!
— И какво е то?
— За вас това няма значение! На вас не ви пука.
— Въпреки това искам да знам.
— Не искам името й в мръсния ви мозък!
— Ако ще се преструвам, че съм й съпруг, трябва да знам как се казва!
— Трябва да знаете само онова, което аз искам да знаете!
— Не мога да се справя с това, ако не знам коя е тази жена! Не ми пука какво казваш — за мен няма абсолютно никаква логика да не знам името на собствената си жена!
На Гърни му беше пределно ясно какво цели Нардо с това. Дали най-накрая беше осъзнал, че го карат да преиграе нападението на пияния Джими Спинкс над Фелисити Спинкс, което бе станало преди двайсет и четири години в същата тази къща? Беше ли му хрумнало, че има голяма вероятност този мъж, Грегъри Дърмот, който преди година бе купил къщата, да е детето на Джими и Фелисити? Осемгодишното момче на семейство Спинкс, което социалните бяха взели под своя закрила като следствие от разигралата се семейна драма? Дали се беше сетил, че възрастната жена на леглото с белега на гърлото почти със сигурност е Фелисити Спинкс? Че синът й вероятно я бе измъкнал от клиниката, в която е била настанена заради травмата си?
Дали Нардо се надяваше да промени убийствената динамика на „пиесата“, като разкрие какво всъщност се случва и защо? Дали се опитваше да разсее убиеца с надеждата междувременно да намери начин да се измъкне? Или просто се препъваше на тъмно, в опит да отложи колкото може по-дълго онова, което бе намислил Дърмот — каквото и да бе то? И каквото и да му костваше?
Имаше, естествено, и друга възможност. Възможно бе да няма никакво логично обяснение, нито смисъл в действията на Нардо и реакцията на Дърмот. Можеше да е просто онзи глупав принцип, заради който малките момченца се бият с пластмасови лопатки на пясъчниците, а възрастните мъже налитат на бой в баровете. Сърцето на Гърни потъна в петите, когато осъзна, че последното предположение бе точно толкова реално, колкото и останалите.
— Какво вие смятате за логично няма никакво значение — заяви Дърмот, като отново намести гъската с поглед, прикован в гърлото на Нардо. — Всъщност никоя от мислите ви не е от значение. Време е да свалите дрехите си.
— Първо ми кажи името й.
— Време е да се съблечете и да разбиете бутилката, и да скочите на леглото като гола маймуна. Като тъпо, отвратително чудовище, на което му текат лигите.
— Как се казва?
— Време е.
Гърни видя един мускул да потрепва на ръката на Дърмот — а това значеше, че пръстът му се е свил около спусъка.
— Просто ми кажи името й!
Гърни вече не се съмняваше какво се случва. Нардо бе очертал линията си в пясъка. Цялото му мъжество — и със сигурност животът му — бяха заложени на отговора, който искаше противникът да му даде. При Дърмот бе същото — той влагаше всичко от себе си, само и само да запази контрол. Гърни се зачуди дали Нардо осъзнава колко важна е идеята за пълен контрол за мъжа, когото се опитваше да надвие. Според Ребека Холдънфийлд — а и според всеки, който знаеше поне малко за серийните убийци — властта и контролът си струваха всяка цена, всеки риск. Пълната власт — заедно с абсолютното знание и всемогъществото, които пораждаше — е равна на най-голямата възможна еуфория. Да заплашваш тази цел на убиеца направо, без оръжие в ръката, си беше чисто самоубийство.