— Тогава какъв беше смисълът да разправяш цялата тая простотия?
— Смисълът? Смисълът е в това, което се случи.
— Това пък какво трябва да значи, по дяволите?
— Божичко, лейтенанте! Просто се опитвах да задържа вниманието на Дърмот достатъчно дълго време, та да можеш да използваш тая бутилка в ръката си.
Нардо го гледаше безизразно, като че информацията не пасваше точно на празните места в мислите му по темата.
— А онова за детето, дето го блъснала кола… това също ли беше простотия?
— Не. Истина е. Казваше се Дани. — Гласът на Гърни пресипна.
— И никога не хванаха шофьора?
Гърни поклати глава.
— Никакви улики ли нямаше?
— Един от свидетелите каза, че колата, която удари момченцето ми — червено беемве — през целия следобед била паркирана пред един бар наблизо. И също, че мъжът, който излязъл от бара и се качил в нея, очевидно бил пиян.
Нардо обмисли чутото.
— Обаче никой в бара не успял да го идентифицира, така ли?
— Твърдяха, че никога преди не са го виждали.
— Преди колко време се случи?
— Четиринайсет години и осем месеца.
Помълчаха в продължение на няколко минути, после Гърни отново заговори с нисък и колеблив глас:
— Водех го към детската площадка. Пред него на тротоара се разхождаше един гълъб, а Дани вървеше след него. Само наполовина бях там в онзи момент. Умът ми бе съсредоточен върху пореден случай на убийство. Гълъбът слезе от тротоара на пътя, а Дани го последва. Докато видя какво става, вече бе прекалено късно. Всичко беше свършило.
— Имаш ли други деца?
Гърни се поколеба:
— Не и от майката на Дани.
После затвори очи и нито един от двамата не проговори за известно време. Накрая Нардо наруши тишината:
— И така, няма съмнения, че именно Дърмот е убил приятеля ти?
— Никакви — отговори Гърни. Изуми го изтощението в гласовете и на двама им.
— Другите също ли?
— Така изглежда.
— Защо сега?
— Ммм?
— Защо е чакал толкова време?
— Възможност. Вдъхновение. Чак сега е попаднал на нещо ценно. Аз лично предполагам, че са му възложили да създаде система за сигурност за защита на базата данни на някоя голяма здравноосигурителна компания. Може би му е хрумнало да напише програма, с която да измъкне имената на всички мъже, които са се лекували от алкохолизъм. Това му е послужило като отправна точка. Подозирам, че възможностите са започнали да го обсебват. Накрая е решил да пусне въдицата, да провери колко от хората в списъка му са достатъчно уплашени и уязвими, та да му изпратят онези чекове. Мъже, които да може да измъчва с гадните си малки стихчета. По някое време е измъкнал и майка си от клиниката, където държавните служители са я подслонили с помътен разсъдък след нападението.
— А къде е бил през всичките тия години, преди да се покаже отново тук?
— Като дете — вероятно в някой държавен дом за сираци или в приемно семейство. Вероятно е било ужасно преживяване. После започнал да се занимава с компютърен софтуер, предполагам покрай компютърните игри. Станал добър — много добър, всъщност. Накрая завършил Масачузетския технически университет.
— И междувременно си променил името, така ли?
— Вероятно още като е станал на осемнайсет. Обзалагам се, че едва е издържал да носи името на баща си. Като се замисля, не бих се учудил, ако Дърмот е моминското име на майка му.
Нардо сви устни.
— Нямаше да навреди, ако го бяхте пуснали за проверка в щатската база данни за сменени имена — още в началото на тая скапана каша!
— Реалистично погледнато нямаше никаква причина да го правим. А дори и да го бяхме сторили, фактът, че в детството си Дърмот се е казвал Спинкс, нямаше да говори абсолютно нищо на който и да било от разследващите по случая Мелъри.
Нардо като че ли се опитваше да запамети всичко, така че да се върне да го обмисли по-късно, когато главата му се прочисти.
— А защо откаченото копеле изобщо се е върнало в Уичърли?
— Може би защото е сцената на нападението над майка му преди двайсет и четири години. Може да е имал странното усещане, че ще успее да пренапише миналото — и това чувство да се е засилвало. Може би е чул, че старата къща се продава, и не успял да устои. Възможно е това да му е предоставило начин да си отмъсти не само на пияниците, но и на полицейското управление на Уичърли, което тогава нищо не направило. Не съм сигурен. Всъщност, освен ако сам не реши да ни разкаже цялата история, съмнявам се, че някога ще я узнаем. Не мисля, че и Фелисити ще ни помогне особено.