Опита се да прозре случилото се и да го опише възможно най-просто, още от самото начало. Детето в спалнята със самотната му майка и ненормалния му алкохолизиран баща… писъците и кръвта, безпомощността… ужасната физическа и психическа травма… убийственото бълнуване, заблудата, че чрез смърт може да се постигне отмъщение и изкупление. И така малкото момче Спинкс бе пораснало и се бе превърнало в лудия Дърмот, който бе убил поне петима души и за малко да убие още двайсет. Грегъри Спинкс, бащата, бе прерязал гърлото на майка му, а Грегъри Дърмот, синът, се оказа със смъртоносно разбит череп в същата къща, където бе започнало всичко. Гърни се загледа навън, към почти невидимите хълмове. Знаеше, че има още една история, която трябва да обмисли и да разбере по-добре. Това, естествено, бе историята за собствения му живот. За бащата, който го бе пренебрегвал, за порасналия син, който той игнорираше в отговор. За обсебващата професия, която му бе донесла толкова много слава и високи оценки и толкова малко спокойствие. За малкото момче, което бе умряло, защото той не го гледаше, а мислеше за поредния масов убиец. И за Маделайн, която като че ли разбираше всичко това. Маделайн, светлината, която почти бе изгубил. Светлината, която бе застрашил.
Прекалено бе уморен да помръдне дори и един пръст. Прекалено бе близо до съня, за да чувства каквото и да било. В ума му нахлу милостива пустота. За известно време — не бе сигурен точно колко — все едно не съществуваше. Сякаш всичко в него бе сведено до малка точка съзнание и нищо повече.
Дойде на себе си внезапно. Отвори очи точно когато пламтящият ръб на слънцето започна да наднича през голите дървета на върха на насрещния рид. Гледаше как бляскавият полумесец от светлина бавно се разраства и превръща в бяла арка. А после усети, че до него има още някой.
Маделайн, облечена в оранжевата си шуба — същата, която носеше, когато я последва до скалата над езерото — бе застанала до прозореца на колата и го гледаше. Той се зачуди от колко ли време е там. Малки ледени кристалчета проблясваха по пухкавия ръб на качулката й. Той свали прозореца.
Първоначално тя не каза нищо, но по лицето й прочете — видя, усети, долови — нямаше представа как точно емоциите й са стигнали до него — смесица от любов и приемане. А също така — огромно облекчение, че още веднъж се е върнал жив.
Попита го със затрогващо нехайство дали би искал закуска.
Оранжевото яке улови лъчите на изгряващото слънце и пламна като животворен огън, като ярко обещание. Той излезе от колата и я обгърна с ръце. Държеше я и я притискаше толкова дълго и нежно, като че тя въплъщаваше самия живот.