Выбрать главу

Как така един наскоро пенсионирал се детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция се бе оказал център на шикозна университетска изложба за модерно изкуство, описвана от местните критици като „изключителна смесица от брутални необработени фотографии, непоколебими психологически прозрения и майсторска употреба на графични средства“?

В неговия случай всичко започна, когато Маделайн го прилъга да посещава заедно с нея курса по възприемане на изкуството в музея в Купърстаун. Тя винаги се опитваше да го изведе — от бърлогата му, от къщата, от самия него, просто навън. Той бе осъзнал, че най-лесният начин да запази контрола над собственото си време е понякога да капитулира. Курсът бе едно такова стратегическо решение. Макар да се ужасяваше от перспективата да го посещава, очакваше той да предотврати всякакъв по-нататъшен натиск за поне месец. Или два. Не че беше чак такъв домошар или лентяй, съвсем не. На четирийсет и седем годишна възраст все още можеше да направи петдесет лицеви опори, петдесет набирания и петдесет коремни преси. Просто не обичаше особено да ходи по разни места.

Обаче курсът се оказа изненада… три изненади всъщност. Първо, независимо от предварителната си нагласа, че най-голямото предизвикателство ще е да не заспи, той установи, че лекторката, Соня Рейнолдс, която притежаваше галерия и бе известна местна художничка, е приковала вниманието му. Тя не беше точно типична северноевропейска красавица и не приличаше на Катрин Деньов. Устните й бяха прекалено нацупени, скулите й изпъкваха прекалено много, а носът беше твърде силно изразен. Но, неясно как точно, тези несъвършени черти бяха обединени в поразителна завършеност от огромните тъмнозелени очи и поведението, което бе едновременно напълно спокойно и естествено чувствено. В курса нямаше много мъже — само шестима от общо двайсет и шестте участници — но тя изцяло приковаваше вниманието и на шестимата.

Втората изненада беше положителната му реакция към предмета, с който се занимаваха. Заради личния интерес на Соня към предмета, тя посвети значителна част от времето им преди всичко на изкуството фотография — фотография, обработена така, че да се създадат изображения много по-силни и комуникативни от оригиналите.

Третата изненада дойде по време на третата от дванайсетте седмици на курса, вечерта, когато тя ентусиазирано коментираше преекспонираните върху коприна снимки-портрети на един съвременен художник. Докато Гърни се взираше в копията, му хрумна идеята, че би могъл да се възползва от един необичаен източник, до който имаше специален достъп и към който би могъл да допринесе с по-особения си поглед. Това хрумване го развълнува. Почувства се странно — последното нещо, което бе очаквал да получи от курс по възприемане на изкуството, бе вълнение.

Но след като веднъж се беше появила идеята да подчертае, изчисти и засили ефекта на полицейските снимки на престъпници и заподозрени, тя се настани трайно в ума му. Особено го занимаваха тези на убийци, в които искаше да успее да улови и предаде същността на звяра, на чието изучаване, преследване и надхитряне беше посветил кариерата си. Той мислеше за това много по-често, отколкото би искал да признае — защото все пак беше предпазлив човек. Ясно виждаше двете страни на всеки проблем, недостатъка на всяко убеждение и наивитета във всеки ентусиазъм.

В ярката октомврийска утрин Гърни работеше на бюрото в кабинета си, когато приятното предизвикателство от работата върху снимката на Джейсън Стрънк бе прекъснато от звука на нещо, пуснато на пода зад гърба му.

— Ще оставя тези тук — заяви Маделайн Гърни с тон, който за някой друг вероятно би бил съвсем обикновен, но за съпруга й прозвуча напрегнато.

Той хвърли един поглед през рамо и очите му се присвиха при вида на малкия платнен сак, подпрян на вратата.

— Ще оставиш какво? — попита той, макар да знаеше отговора.

— Лалета — отговори му тя със същия равен тон.

— Имаш предвид луковици?

Поправката беше глупава, както добре знаеха и двамата. Това беше просто начин да изрази раздразнението си от това, че Маделайн иска да го накара да свърши нещо, което той не желае.

— И какво искаш да направя с тях тук?