И преди се бе случвало да споделят подобни моменти — мигове, в които привързаността се изразяваше лесно, а мълчанието ги сближаваше. Те му напомняха за ранните години на брака им, годините преди инцидента. „Инцидентът“ — това бе глупавото и съвсем общо название, което бе лепнал на събитието и така го бе заключил в паметта си, за да попречи на острите като бръснач подробности да пронижат сърцето му. Инцидентът — смъртта — бе скрил слънцето и превърнал брака им в променлива смесица от навик, задължение, изнервено общуване и редки моменти на надежда — какво бе някога и възможно ли е отново.
— Ти сякаш винаги се бориш с нещо — отбеляза тя, като обви с пръсти ръката му точно над лакътя.
Отново бе права.
— Как беше концертът? — попита той.
— Първата част бе барокова и чудесна. Втората беше в стил двайсети век и не толкова хубава.
Канеше се да изкаже собственото си ниско мнение за съвременната музика, но размисли.
— Какво ти попречи да заспиш? — попита го.
— Не съм съвсем сигурен.
Усети недоверието й. Пусна ръката му. Нещо цопна в езерото на няколко метра от тях.
— Не можах да се отърся от мислите за случващото се с Мелъри — призна той.
Тя не отговори.
— Разни откъслечни идеи и парченца информация непрекъснато се въртяха в главата ми — не водеха никъде — просто ме накараха да се чувствам неудобно… бях твърде уморен да мисля ясно.
Тя отново не каза нищо, само мълчеше замислено.
— Не спрях да мисля за името в бележката.
— Х. Арибда?
— Как…? Чула си ни да го споменаваме ли?
— Имам добър слух.
— Зная, но винаги ме изненадваш.
— Може да не е в действителност Х. Арибда, знаеш ли? — попита го по онзи уж импровизиран начин, за който той знаеше, че е всичко друго, но не и необмислен.
— Какво? — спря се той.
— Може да не е Х. Арибда.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, преживявах мъчително едно от дисхармоничните зверства през втората половина на концерта и размишлявах за това как някои съвременни композитори наистина мразят виолончелото. Как изобщо насилваш такъв прекрасен инструмент да издава толкова болезнени звуци? Ужасяващо стържене и вой.
— И…? — подкани я нежно, като се опитваше да не проличи, че любопитството го изнервя.
— И щях да си тръгна в този момент, но не можех, защото бях закарала Ели дотам.
— Ели?
— Ели, живее в подножието на хълма — закарах я, за да не ходим с две коли. Само че на нея, един господ знае защо, концертът явно й харесваше.
— Да?
— Така че се запитах — какво мога да направя, за да мине по-бързо времето и да не се изкуша да удуша музикантите?
В езерото се чу нов плясък и тя се спря да послуша. Той наполовина усети, наполовина почувства усмивката й. Маделайн обичаше жабите.
— И?
— И си помислих, че трябва да направя коледния списък, хората, на които да изпратя картички — вече е почти ноември — така че си извадих химикалката и на гърба на програмата написах „картички за Х. ден3“ — не цялата дума коледа, нито Христов ден, ами с кръстче, Х-И-К-С-Д-Е-Н — обясни тя, като го произнесе буква по буква.
В тъмнината той по-скоро усети, отколкото видя, въпросителния й поглед, с който сякаш го питаше дали я разбира.
— Продължавай — подкани я той.
— Всеки път като видя това съкращение, то ми напомня за малкия Томи Милакос.
— За кого?
— Томи от училището „Непорочната Богородица“, беше хлътнал по мен в девети клас.
— Мислех, че се казваше „Печалната Богородица“ — прекъсна я Гърни, внезапно подразнен.
Тя замълча за кратко, докато той схване шегата й, после продължи: