За нещастие това отведе Гърни през втория портал отново на Филчърс Брук Роуд. Подкара отново през входа, мина пак по алеята и стигна пред къщата, където високият англичанин го наблюдаваше любопитно.
— Краят на алеята ме отведе на пътя — обясни му. — Да не би да съм пропуснал нещо?
— Какъв проклет глупак съм само! — извика мъжът с преувеличено огорчение, което изобщо не приличаше на естественото му поведение. — Смятам, че зная всичко, но през повечето време греша!
Гърни заподозря, че човекът може би е луд.
В този момент забеляза и втора фигура на сцената.
В сянката на гигантски рододендрон бе застанал и ги наблюдаваше напрегнато един мургав набит мъж, който сякаш чакаше прослушване за „Семейство Сопрано“.
— А — извика отново англичанинът, — ето го вашия отговор! Сара ще ви вземе под крилото си. Тя е вашият човек! — И след като произнесе тези думи с театрален апломб, той се обърна и се оттегли с широки крачки, следван на известно разстояние от карикатурния гангстер.
Гърни подкара колата си към мястото, където една жена бе застанала на алеята. На пълното й лице бе изписана загриженост. Гласът й прозвуча съчувствено:
— Божичко, божичко — карали сте в кръг! Това посрещане съвсем не е приятелско! — Прекалената загриженост в очите й бе тревожна. — Нека се погрижим за колата ви. Така ще можете да влезете направо в къщата!
— Не е необходимо. Бихте ли ми казали просто къде е паркингът?
— Ама разбира се! Само ме последвайте. Искам да се уверя, че този път няма да се изгубите! — Тонът й подсказваше, че задачата е значително по-сложна и неизпълнима, отколкото човек би могъл да си представи.
Жената помаха с ръка на Гърни да я последва. Жестът беше широк и разточителен, като че направляваше цял керван. В другата й ръка, която бе притиснала към тялото си, имаше затворен чадър. Преднамерено бавните й крачки разкриваха притеснението й, че Гърни може да я изгуби от поглед. Когато достигна една пролука в храстите, тя отстъпи настрани, след което посочи на Гърни едно тясно разклонение на алеята, което пресичаше храсталака. В момента, в който се изравни с нея, тя метна чадъра през отворения прозорец към него.
— Дръж! — изкрещя.
Той спря, сащисан.
— Нали знаете какво казват за планинското време — обясни му тя.
— Сигурен съм, че ще се оправя. — Той я подмина и продължи по алеята към паркинга — място, което можеше да поеме два пъти повече коли, отколкото бяха паркирани в момента на него. Гърни преброи шестнайсет. Спретнатото правоъгълно пространство бе сгушено между вездесъщите цветя и храсти. Величествен червенолист бук в единия му край отделяше паркинга от триетажна червена плевня, чийто цвят пламтеше като жив под косите слънчеви лъчи.
Избра си място между два гигантски джипа. Докато паркираше, осъзна, че една жена го наблюдава иззад ниска леха с далии. Слезе от колата и й се усмихна учтиво — тя приличаше на изтънчена теменужка с изящни и деликатни черти и изглеждаше някак старомодна. Помисли си, че ако бе актриса, би била много подходяща за ролята на Емили Дикинсън в „Красавицата на Амхърст“.
— Дали не бихте ми казали къде да открия Марк…
Обаче теменугата го прекъсна със собствения си въпрос:
— Кой, мамка му, ти каза, че можеш да паркираш тук?!
Глава 11
Една необичайна религиозна служба
От паркинга Гърни тръгна по павирана пътека, която заобикаляше голямото имение, очевидно използвано за офис и лекционен център. По нея стигна до по-малка къща, отново в колониален стил. Разстоянието между двете бе около петстотин метра. Край пътеката имаше малка табела, на която със златни букви бе написано „частен дом“.
Преди да успее да почука, Марк Мелъри отвори вратата. Облеклото му бе подобно на онова, което бе носил при посещението си в Уолнът Кросинг — небрежно-скъпо — и му придаваше вид на богат земевладелец, особено на фона на архитектурата в стил крал Джордж и разточителния пейзаж.
— Приятно ми е да те видя, Дейви!
Гърни влезе в просторно антре с кестенов под, обзаведено с антики, а Мелъри го поведе към удобен кабинет в задната част на къщата. Силен огън пращеше и изпълваше стаята с аромат на череша. Право срещу камината бе разположен диван, а от двете му страни — по едно голямо кресло със странични облегалки за главата, като по този начин местата за сядане оформяха полукръг пред огъня. Когато се настаниха в креслата, Мелъри попита дали се е затруднил при обиколката си из имението. Гърни му предаде трите странни разговора, които бе провел, а Мелъри обясни, че тези три лица са гости на института и поведението им се дължи на терапията за преоткриване на собствената им личност.